Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Тримата го зяпнаха в недоумение и най-накрая Джени попита:
— Как?
— Я ела да ми помогнеш, Сапьоре — повика той другаря си вън от кабината. Джени също не издържа на напиращото любопитство, предаде управлението на сина си и последва двамата англичани в тоалетната.
Докато Сапьора и Джени стояха безмълвни зад вратата на тоалетната, Никълъс извади от джоба си един многофункционален инструмент и вдигна капака на тоалетната чиния. Джени широко се ухили, защото се сети какво ще последва. Както очакваше, Никълъс се наведе над чинията и започна да развива невидимите винтове на ламаринения капак към скривалището. Собствениците на Голямата Доли бяха хем крадци, хем контрабандисти, затова си бяха дали доста труд да измислят и монтират тайници по големия й корпус. Ако знаеше къде да ги търси, човек можеше да използва поне десетина подобни местенца, за да скрие забранените стоки от погледите на митничарите.
Когато навремето Никълъс и Джени бяха бягали от Либия, бронзовите скулптури на Ханибал бяха пренесени тъкмо в скривалището зад тоалетната чиния. Идеята да сложат най-големия си тайник тъкмо там, бе, че поклонниците на Аллах са чистоплътни люде и не обичат да се врат в чуждите тоалетни.
— Значи затова кисна два часа тук — засмя се Джени, когато той повдигна капака и му го подаде. Усмивката обаче скоро отстъпи място на огромно изумление — Никълъс бръкна в дупката и внимателно извади някакъв странен предмет. — Боже мой, какво е това чудо?
— Синята корона, която египетските фараони са носили на война — обясни му и я подаде на Сапьора. — Остави я на леглото, но гледай да не се изтърколи.
И отново пъхна ръка в тайника.
— А това е златният немес — рече и прехвърли безценната вещ на Джени. — Следва двойната червено-бяла корона, символизираща двете египетски царства. А това тук е златната погребална маска на фараон Мамос. Последна по ред, но не и по значение е дървената фигурка, изобразяваща писаря Таита.
Реликвите бяха наредени една до друга на сгъваемата койка и тримата се построиха пред нея в почтително мълчание.
— Веднъж ти помогнах да откраднеш два барелефа. Втори път отмъкна разни бронзови статуетки — изброяваше Джени. — Тия чудесии обаче бият и едните, и другите.
— Но тогава… — сети се да попита Даниъл. — Тогава какво имаше в сандъците, които египтяните свалиха в Асуан? Как така не разбраха измамата?
— Ами харизах им двадесет и пет литра тоалетни химикали и шест компресора с кислород — издаде хитринката си Никълъс. — Да има какво да носят момчетата.
— Здравата си ги изиграл — засмя се Сапьора. — Но как, по дяволите, разбра, че Роян смята да ни предаде?
— Тя беше права, когато каза, че не била крадец. Цялата комбина противоречеше на характера й. Тя е… — спря за миг, за да намери точната дума — твърде порядъчна и честна. Няма нищо общо с останалата част от бандата.
— Благодаря за комплимента — отсече сухо Джени. — И все пак, за да я заподозреш, трябва да си имал други основания.
— Да, естествено. Първото съмнение ме обзе още при завръщането ни от Етиопия. Това, че веднага отлетя за Кайро — имаше нещо съмнително в цялата работа. Тогава започнах да се досещам накъде вървят нещата. Но подозренията ми се оправдаха напълно, когато научих, че чрез Тесай се е свързала с египетското посолство в Адис Абеба. Беше ясно, че е предупредила властите за датата на връщането ни.
— Гадна кучка! — процеди през зъби Джени.
— Хей, я не така! — скара му се Никълъс. — Роян е почтена, честна и патриотично настроена млада жена. Има топло сърце и…
— Добре, добре! — смигна Джени на Сапьора. — Извини ме, изпуснах се.
На голямата полирана маса от орехово дърво стояха изложени короните на египетските фараони. И все пак не всички, а само две от тях. Сър Куентън-Харпър ги беше сложил върху оригинални мраморни бюстове от епохата на ранната империя, които бе взел назаем за целта от един цюрихски търговец. Двамата се познаваха отдавна и често въртяха сделки помежду си. Щорите на просторната зала за конференции бяха дръпнати, а осветлението така подбрано, че короните да бъдат показани откъм най-красивите им страни. Специално за срещата беше наел комфортно помещение на десетия етаж в сградата на банка „Льоу“ на Банхофщрасе.
Докато чакаше поканения гост, Никълъс на няколко пъти се увери, че всичко в залата е както трябва. Накрая застана пред високото огледало и затегна възела на вратовръзката си с емблемата на колежа в Сандхърст. Вече бяха извадили шевовете от брадата му. Мек Нимур беше свършил прекрасна работа и белегът почти не загрозяваше лицето на приятеля му. Костюмът на Никълъс беше ушит от частния му шивач на Савил Роу. Платът беше на бяло и светлосиво райе и понеже беше носен поне няколко пъти, бе приел ролята да се появява само при по-неофициални случаи. Единствената новост в облеклото на Никълъс бяха лъскавите му обувки, шити по мярка в „Лоб“ на Сейнт Джеймсиз Стрийт.
Вътрешният телефон тихичко избръмча и той вдигна слушалката.
— Някой си господин Уолш иска да ви види, сър Куентън-Харпър — обади се гласът на девойката, която посрещаше клиентите във фоайето на партера.
— Ако обичате, поканете го да се качи.
Още при първото позвъняване на вратата Никълъс отвори. На прага стоеше Уолш, който изпитателно го изгледа.
— Надявам се да не сте ми изгубили излишно времето, Харпър. Прелетях няколко хиляди километра заради вас.
Никълъс се беше обадил само преди тридесет часа в ранчото му в Тексас и явно бе успял да предизвика голям интерес, щом като богатият американец се бе качил веднага на фирмения си самолет.
— Не съм Харпър, а Куентън-Харпър — напомни му.
— Добре де, Куентън-Харпър, без излишни приказки. — Гостът беше видимо изнервен. — Какво сте ми приготвили?
— И аз много се радвам да ви видя отново, господин Уолш. — Домакинът трябваше да бъде любезен за двамата едновременно. — Влезте.
Американецът прекрачи прага на залата. Беше висок мъж с широки, кръгли рамене. Бузите му се бяха сбръчкали и висяха от двете страни на устата му, губеща се под големия, крив нос. Както държеше ръцете си зад гърба, той силно напомняше на застаряващ бейзболист. Според списание „Форбс“ личното му състояние се изчислявало на милиард и седемстотин милиона долара.
Двама души го последваха през вратата. Никълъс познаваше и единия, и другия. Кръгът на почитателите на антики по света не беше особено широк и всички се знаеха, макар и само по име. Днес Уолш беше взел със себе си професора по древна история в Далаския университет — катедрата зависеше изцяло от материалната помощ на богатия тексасец — и един от най-известните и уважавани търговци на антики в Съединените щати.
Изведнъж забързалият се Уолш се закова на място и двамата му придружители се блъснаха в гърба му. Той обаче сякаш дори не усети.