Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Тридесет — поправи я. — Но само за синята корона и немеса. Можеш да си ме представиш как си седя в кабинета и гледам третата корона и златната маска във витрината срещу себе си.
— Е, какво, поне можеш да покриеш борчовете си към Лойдс. Сигурно ти е станало широко около врата.
— Ако щеш ми вярвай, но синдикатът Лойдс, където аз съм „име“, тази година постигна много по-добри резултати от предвижданите. В крайна сметка за фалит не е могло да става и дума.
— Както би казала майка ми да ти имам проблемите.
— Половината вече отиде за Мек Нимур и Тесай.
— Е, поне имаш оправдание — в гласа й ясно личаха враждебните нотки. — Това ли е всичко, за което ми се обаждаш?
— Не, имам да ти съобщя нещо забавно. Твоят любим писател Уилбър Смит даде съгласието си да напише под формата на роман цялата история по откриването на гробницата. Ще нарече книгата си „Седмият папирус“. Би трябвало да излезе в началото на другата година. Ще я получиш и ти с автограф от автора.
— Надявам се поне да черпи фактите от извора — отвърна му сухо тя.
Двамата потънаха в мълчание, ала Роян скоро сложи край:
— Имам купища работа пред себе си. Ако нямаш друго какво…
— Всъщност имам.
— Кажи.
— Бих искал да се омъжиш за мен.
Чу как изведнъж дъхът й секва. Едва след секунди му отговори със съвсем различен тон:
— И защо ти е хрумнала такава странна идея?
— Защото едва сега разбрах колко много те обичам.
Тя отново се умълча, след което тихо каза:
— Добре.
— Какво значи добре?
— Значи добре, ще се омъжа за теб.
— И защо се съгласяваш така лесно със странната ми идея?
— Защото едва сега разбирам колко много и аз те обичам, въпреки всичко.
— От летище „Хийтроу“ излита самолет на „Ер Еджипт“ в пет и половина следобед. Ако тръгна веднага с колата, може да го хвана. Но ще пристигна в Кайро късно.
— Ще те чакам на летището, пък ако ще и цяла нощ.
— Тръгвам тогава! — затвори телефона Никълъс и понечи да отвори вратата. Изведнъж се спря и се върна да вземе дървения Таита от бюрото. — Хайде, дърти мошенико — засмя се той победоносно. — Връщаш се у дома… Като сватбен подарък.
Епилог
Разхождаха се по крайбрежната алея в червеникавия здрач на вечерта. Под тях зелените непроницаеми води на могъщата река криеха тайните на вековете.
Спряха се под руините на големия храм, който Рамзес беше построил в Луксор, може би на същото място, където преди хилядолетия бе стояла огромната ладия на фараон Мамос и бяха стъпвали краката на Таита и неговата красива господарка. Облегнаха се на каменните перила и зареяха поглед из изчезващите в тъмнината хълмове от другата страна на Нил.
Времето отдавна беше изтрило спомена за погребалния храм и голямата алея, построена, за да отведе фараон Мамос по пътя до последния му дом. Други царе бяха строили свои собствени паметници върху техните основи. Никой никога не бе успял да открие гробницата, в която Мамос така и не беше погребан. По всяка вероятност тя се бе намирала в близост до тайния вход към сърцето на скалите, откъдето Дураид Ал Сима беше проникнал в гробницата на царица Лострис, гробница станала известна най-вече с откритите в алабастровите делви десет древноегипетски папируса.
Четиримата дълго време мълчаха и се любуваха на падащата нощ. Вече бяха твърде близки, за да се пазят от тишината. Пред тях минаваше туристическо корабче, забързало се нагоре по течението. Тълпи туристи се бяха струпали по десния борд и дори след десетдневно пътуване по вода продължаваха с все тъй неугасващ интерес да разглеждат красотите на Египет. Екскурзоводите им сочеха големия храм на брега и пътниците се мъчеха да видят по-добре на оскъдната светлина колосалните стълбове и издълбаните в камъка изображения на богове и богини. На фона на тихата вечер възбудените им гласове изглеждаха някак жалки и съвсем не на място.
Най-накрая Роян хвана Тесай под ръка и двете жени продължиха нататък. Една до друга те представляваха красива гледка: стройни, млади, с меденокафява кожа и весел смях. Черните им коси се открояваха като въглени на фона на сивкавите облаци прах, довявани откъм Сахара. Никълъс и Мек ги последваха и всеки замечтано гледаше своята любима.
— И какво стана сега? Ти, железният човек, заклетият шумкар, изведнъж си пренесе дебелия задник в Адис Абеба и се намърда в пухкавите кресла на политиците… Не мога да повярвам, Мек.
— Има време, когато трябва да се бием, и време, когато трябва да строим мира — отвърна му със сериозен тон, но той пак продължи насмешливо:
— Забелязвам, че откакто си навлязъл в новото си поприще, си почнал да се учиш и на подходящите клишета — потупа го по рамото. — И все пак как успя да извършиш подобен скок? От някакъв си разбойнически главатар да станеш изведнъж министър на отбраната?
— Да си призная честно, парите, които ми прати след продажбата на синята корона, ми помогнаха донякъде. С тях успях да си създам връзките, от които имах нужда, за да успея. Но основната причина да ме повикат в правителството бе, че без моето участие никой не може да разчита на демократични избори. В крайна сметка по-добре беше да ме приемат в средите си, отколкото да се правят, че не съществувам.
— Единственото, което не ме радва никак, е, че трябваше да им дадеш до стотинка спечеленото с толкова много труд — укори го Никълъс. — По дяволите, Мек, честни хора като теб нямат шанс всеки ден да получават милиони.
— Аз не съм ги дал на „тях“ — поправи го приятелят му. — Парите отидоха в държавната хазна, където винаги имам начин да ги наглеждам и проверявам за какво се използват.
— И все пак петнадесет милиона долара не са шега работа. Колкото и да ме убеждаваш, за мен това си е чиста проба екстравагантност. Единственото, което одобрявам, е партньорът, когото си си избрал за предстоящите президентски избори.