Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Завий към северния бряг — заповяда на пилота. Човекът отново се поколеба, но накрая се подчини.
Минаха точно над сградата на фабриката, толкова ниско, че върхът на комина остана над главите им. Покривът отдавна се беше срутил, а прозорците представляваха четвъртити дупки в тухлените стени. Котлите и останалите машини бяха отнесени своевременно от собствениците двадесет години по-рано и в крайна сметка вътрешността на фабриката бе заприличала досущ на останалата част от равнината. Пилотът мина още веднъж над сградата, за да види Ного по-добре, но така или
— Нищо! — поклати горчиво глава. — Изгубихме ги. Давай нагоре по течението.
Хеликоптерът набра височина и се насочи отново към реката. Пилотът бързаше да изпълни заповедта, преди полковникът да си е променил мнението. Докато летяха над тръстиките, Ного почти несъзнателно ги оглеждаше, когато забеляза някакво жълто петно.
— Чакай! — извика той в микрофона си. — Там има нещо. Върни се назад!
Хеликоптерът описа широка дъга над полето и Ного нервно посочи в краката си.
— Долу! Свали ни долу.
В момента, в който шините на вертолета се докоснаха до земята, шестимата тежковъоръжени войници от задната кабина изскочиха през вратата и заеха отбранителни позиции около мястото. Ного слезе по стълбата отпред и хукна към високите тръстики. Беше му достатъчен само един поглед да се увери, че не се е излъгал. Шуфтите бяха изпуснали въздуха от жълтите си лодки и ги бяха сгънали една върху друга; в бързината обаче не бяха успели да скрият добре ярките им цветове под тръстиките. По следите се познаваше, че земята е била газена от много крака, обути все във войнишки ботуши. Шуфтите се бяха отдалечили навътре в равнината, далеч от брега. Изглежда бяха тежко натоварени, защото подметките им потъваха дълбоко в пясъка.
Ного се върна тичешком при хеликоптера и пъхна главата си в кабината.
— Има ли наблизо самолетна писта? — извика той на пилота, който поклати отрицателно глава.
— На картата не е отбелязано нищо.
— И все пак трябва да е имало. Нали от фабриката са се свързвали със страната.
— Дори да е имало, сигурно са я обявили още преди години за негодна.
— Нищо, ще я намерим — закани се Ного. — Мек Нимур сам ще ни отведе до нея със следите си. — Но скоро се осъзна, че говори глупости. — Трябва първо да доведа повече хора. Ако се вярва на следите, Мек Нимур разполага с поне петдесет шуфти.
Остави шестимата войници при фабриката и отлетя за границата да качи първите подкрепления.
— Доли! Хайде, Доли, тук е Фараон. Приемаш ли? — обади се пръв в ефира Никълъс, час преди изгрев-слънце.
— Ако добре познавам мисленето на Джени, а няма начин, щом толкова съм летял с него, предполагам, че ще избере нощта да премине границата и да пристигне призори, когато пистата е достатъчно добре осветена за приземяване.
— Ако Дебелият изобщо дойде — доуточни Мек Нимур.
— Ще дойде, ще дойде — увери го Никълъс. — Джени никога не ме е забравял. — Отново хвана микрофона и се обърна към пространството: — Доли! Хайде, Доли, обади се!
Отговори му само тихият шум на статичното напрежение. Той полека върна радиостанцията на земята. Обаждаше се на всеки петнадесет минути, а останалите неволно се събираха наоколо и напрегнато слушаха няма ли някой да се обади в слушалките на радиста.
Изведнъж Роян скочи на крака и въодушевено възкликна:
— Ето го. Това са моторите на Голямата Доли. Слушайте!
Никълъс и Мек изтичаха на откритото и вдигнаха глави, очаквайки нещо да се появи откъм север.
— Не е херкулесът — рече след известно време англичанинът. — Някаква друга машина. — И за всеки случай се обърна на другата страна, към реката. — Каквото и да е, идва от юг, значи не е за нас.
— Прав си — съгласи се Мек. — Двигателят е само един и по всяка вероятност не е самолет изобщо.
— Хеликоптерът на „Пегас“! — извика с досада Никълъс. — Пак довтасаха.
Двамата се заслушаха внимателно и шумът на мотори се изгуби в далечината. Напрегнатото лице на Никълъс се отпусна.
— Подминаха ни. Не са забелязали лодките.
Върнаха се отново под прикритието на акациите и той повторно се обади. Джени обаче продължаваше да мълчи.
Двадесет минути по-късно се чу как джет рейнджърът се връща обратно. Всички наостриха тревожно уши.
— Пак си отиде — отбеляза Никълъс, но след още двадесет минути познатият шум се появи отново.
— Ного е намислил нещо сериозно — рече Мек. Личеше си, че започва да се притеснява.
— Какво ли? — Никълъс сякаш се зарази от песимизма му. Когато човек като Мек започнеше да се притеснява, значи имаше основателна причина за това.
— Нямам представа — призна си чистосърдечно етиопецът. — Може пък да са забелязали лодките и да стоварват хора, преди да тръгнат по дирите ни.
Той отново излезе на пистата и се вслуша внимателно в звуците откъм реката. След минута-две се върна при радиото, където Никълъс стоеше на постоянен пост.
— Ти стой тук и търси връзка със самолета. Аз ще обиколя района да се уверя дали всички са по местата си. Ако Ного се появи, трябва добре да го посрещнем.
В продължение на следващите три часа хеликоптерът ту се появяваше, ту отново изчезваше. Липсата на продължение обаче приспа бдителността на чакащите и накрая Никълъс дори го мързеше да надига глава от радиостанцията си. По едно време нещо в слушалките му пропука и той подскочи от изненада.
— Фараон! Тук Доли. Приемаш ли?
От вълнение едва отговори:
— Тук Фараон, весели новини ли ми носиш, Доли?
— Очаквам да пристигна след час и тридесет минути — увери го със спокойния си глас и южноафрикански акцент Джени.
— Добре си ни дошъл! — зарадва се Никълъс на съобщението.
Остави микрофона на куката и широко се усмихна на двете чакащи жени.
— Джени идва насам. Ще…
Но така и не довърши изречението си. Радостното му изражение се изтри за секунда и отстъпи място на обзелата го уплаха. Откъм реката се чуха първите изстрели на калашниците, след което по земята се взривиха няколко гранати.