Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Мек изпрати съгледвачи напред по пътя за пистата. Искаше да е сигурен, че няма да се натъкнат на засада. След това застана начело на колоната и поведе групата в индианска нишка през високите треви. Преди да са изминали и километър, облаците изведнъж се разтвориха над главите им и полумесецът огря смътните контури на разрушената фабрика и високия й комин.
Дори на лунната светлина обаче групата напредваше мъчително бавно и трябваше често да почива. Партизаните, натоварени да носят ранените си другари, лесно се изморяваха, а вече нямаше кой да ги смени. Когато най-сетне излязоха на пистата, беше три часът сутринта, а луната — залязла. Натрупаха сандъците за амуниции в акациевата горичка в единия край на пистата, където преди седмици бяха оставили
Всички бяха смазани от умора, но Мек веднага разпрати часовои из просторната равнина. Двете жени се заеха с ранените, превързвайки ги на оскъдната светлина на запаления огън. Скоро и съдържанието на аптечката на Мек щеше да се изчерпа.
Сапьора взе един от фенерите, чиито батерии не се бяха изтощили съвсем, и като внимаваше да не насочва лъча вън от лагера, седна да свети на Никълъс и радиостанцията. Приятелят му извади апарата от кутията от фибростъкло и шумно си отдъхна, уверявайки се, че гуменият уплътнител го е опазил от водите на Нил. Щракна копчето и скалата светна. Настрои радиото на къси вълни и улови сутрешните рекламни емисии на радио Найроби.
После запя известната певица Ивон Чака; Никълъс харесваше гласа и стила й. От съвест обаче сложи край на удоволствието и изключи апарата. Трябваше да се пестят батериите. Щом се увери, че всичко е наред, се облегна на близкото дърво и се опита да подремне, преди слънцето да е изгряло. Но сънят не го спохождаше. Чувството, че са го измамили, беше твърде силно и той не можеше да се отърси от него.
Тума Ного наблюдаваше как слънцето подава огнената си глава над водите на Нил. Летяха на няколко метра над реката, за да не попаднат в обсега на суданските радари. Той знаеше, че в Хартум има голяма радиолокационна база, откъдето можеха да уловят вертолета въпреки голямото разстояние. Отношенията със суданците бяха доста обтегнати през последно време и полковникът не се съмняваше, че при едно нарушение на въздушното пространство суданската авиация ще предприеме ответни мерки.
Той беше объркан и разтревожен. Откакто партизаните ги бяха отблъснали в долината на Дандера, всичко вървеше наопаки. Беше останал без съюзници. Беше установил колко му е нужно сътрудничеството на Хелм и Фон Шилер едва след като и двамата си отидоха от този свят. Бяха го оставили сам, а той вече бе допуснал куп грешки.
Въпреки неприятностите обаче, етиопецът беше твърдо решен да догони бегълците и да ги нападне, пък ако ще и дълбоко навътре в суданска територия. През последните няколко седмици от подочути реплики и намеци между Хелм и Фон Шилер бе научил, че Харпър и Мек Нимур са сложили ръка върху баснословно съкровище. Въображението му беше доста ограничено, за да си представи ясно за какво става дума. Но другите бяха споменавали суми от порядъка на десетки милиони долари. Дори и един милион американски долара представляваше цифра, която умът му не можеше съвсем да осмисли, но във всеки случай с толкова много пари човек можеше да си позволи и разкош, и власт, и жени…
Макар и с известно закъснение полковникът се сети и за нещо друго, още по-приятно: откакто Фон Шилер и Хелм си бяха заминали, съкровището оставаше единствено за него. Нямаше кой друг да му се изпречи на пътя, освен бягащите шуфти на Мек Нимур и англичанина. Но той разполагаше с много повече сили и с един хеликоптер, който щеше да свърши доста работа.
Беше сигурен, че стига да влезе в открито сражение с бегълците, ще ги помете като лавина. Беше от изключителна важност да не остави жив човек. Ако някой успееше да се спаси, рано или късно щеше да се добере до Адис Абеба и да намери уши, готови да слушат. Ако обаче Мек и англичанинът намереха смъртта си, ако войската унищожеше разбойническата им банда, за Ного щеше да бъде много лесно да изнесе съкровищата с хеликоптера в чужбина. Познаваше човек в Найроби, както и друг в Хартум. И с двамата вече беше работил; преди години им беше продавал слонова кост и хашиш. Те познаваха добре пазара, щяха да намерят богати купувачи. Проблемът беше, че и двамата бяха големи мошеници, та се не знаеха. Но отсега бе решил да не се доверява само на единия. Щеше да разпредели нещата по равно, така че рискът да изгуби всичко да бъде по-малък…
Отдаде се на приятни мисли за какво щеше да използва огромната печалба от сделката. Щеше да си купува скъпи дрехи и луксозни автомобили, щеше да се сдобие със земя, с добитък, с жени… С бели, черни, цветнокожи жени. Щеше да има толкова жени, колкото пожелаеше, по една за всеки ден от живота си. Най-накрая се усети и отпъди надалеч сладките си мечти. За да се сбъднат всички те, най-напред трябваше да открие къде са се дянали бегълците.
Ного не беше предполагал, че Харпър и Мек Нимур притежават надуваеми лодки, още по-малко знаеше, че са ги скрили при манастира. Хансит не му беше казал нищо по въпроса. Двамата с Хелм бяха предполагали, че англичанинът ще се опита да се изнесе пеша към суданската граница, затова и бяха изготвили целия си план за действие при тези условия. По настояване на Хелм бяха пренесли цяла цистерна с гориво при границата, близо до пътеката, по която очакваха Мек Нимур да мине, за да презареждат по-лесно хеликоптера. Ако не бяха тези допълнителни количества гориво, Ного отдавна щеше да се е видял принуден да спре преследването.
Полковникът бе разположил силите си покрай пътеките, водещи на запад от двете страни на реката. Не се беше сетил обаче да сложи пазачи на самата река. Съвсем случайно един от патрулите бе забелязал малката флотилия по течението на Нил и бе открил стрелба по бегълците. Уви, войниците му нямаха време да устроят успешна засада и да подложат врага на унищожителната си стрелба. В крайна сметка бяха дали няколко откоса и трябваше да изгледат безпомощно как шуфтите се изнасят под носа им. Лодките не бяха претърпели никакви сериозни повреди — поне не такива, които биха ги спрели.
Веднага след престрелката по реката началникът на ротата бе съобщил по радиостанцията, че е забелязал Мек Нимур, и Ного взе нужните мерки. С помощта на хеликоптера започна да пренася силите си надолу по течението, пред самата суданска граница, където да нападнат повторно бегълците. За нещастие джет рейнджърът беше малка машина, не можеше да носи повече от шестима войници едновременно. За да изведе силите си към целта, Ного изгуби ценно време. Преди падането на нощта на избраната позиция бяха застанали само шестдесет души.
През цялата нощ бе треперил лодките да не му се изплъзнат под носа и още призори отново се качи на вертолета да ги търси от въздуха. Най-после гъстите облаци се бяха разкъсали и макар че част от тях се задържаха на високото, джет рейнджърът летеше ниско и търсеше следа от флотилията на Мек Нимур.
Тръгнаха от границата и първоначално се насочиха навътре в етиопската територия, стигайки до мястото, където бегълците бяха видени при престрелката. Така и не забелязаха яркожълтите лодки. Ного даде заповед на пилота да обърна в другата посока, да прекоси границата и да претърси суданските брегове на Нил. Човекът обаче упорито отказваше да му се подчини и след дълги увещания благоволи да навлезе само на някакви си шестдесет морски мили. Накрая полковникът извади пистолета си и го насочи в главата на пилота, но по незнайни причини той пак не се подчини и като обърна вертолета на сто и осемдесет градуса, бързо пое нагоре по реката.
Започна да се убеждава, че е изгубил играта. Шуфтите му се бяха изплъзнали, а той се оказваше дори неспособен да ги догони. Седеше на предната седалка и чакаше страхливият пилот да се добере до спасителната граница — не му оставаше друго, освен да се отдаде на мрачните си мисли. Така и не проумяваше защо късметът се е обърнал срещу него. Скоро хеликоптерът прелетя над изоставената захарна фабрика край Розейрес и високият комин му заприлича на огромен среден пръст, размахан от злорадата съдба. Ного изскърца със зъби от яд и вертолетът отлетя нататък.