Седмият папирус (Том 2)

Смит Уилбур

Чудеше се колко ли време ще му е нужно да умре. Душата му стенеше от ужас при мисълта, че може би щяха да минат дни, дори седмици в ужасната агония. По едно време се изправи на лакът и се намести по-удобно до стената, в която се беше ударил. В тъмното дори не можеше да разбере, че се е сгушил под самия саркофаг на фараона. Излегна се безпомощно насред погребалната камера, на няколко метра от безценните богатства и зачака своята бавна, но неизбежна смърт.

Манастирът „Свети Фруменций“ беше напълно изоставен от обитателите си. Монасите

отдавна бяха чули първите изстрели откъм платото, бяха събрали всичко по-ценно от килиите си и се бяха изнесли в горите.

Никълъс излезе тичешком на терасата пред скалната църква, спря се, колкото да си поеме дъх, и застана пред стълбата, водеща надолу към бреговете на Нил и Благовещенския параклис. Погледът му тревожно закръжи из сенчестия казан на реката, където слънчевите лъчи рядко проникваха. Облаците сребърна пяна, които идваха откъм близкия водопад, обаче закриваха почти всичко от очите му. Нямаше начин да разбере дали приятелите му го чакат, или са се забавили по една или друга причина по пътя.

Намести набързо превръзката пред кървящата си брада и пое надолу по стъпалата. По едно време чу гласа на Роян, която го викаше зад блещукащата завеса на водните изпарения. Скоро и тя самата се появи по хлъзгавата стълба и се втурна да го посрещне.

— Никълъс! О, да благодарим на Бога! Вече си мислех, че няма да те видя.

Бе вдигнала глава да го целуне, когато забеляза окървавеното му лице и грозната превръзка. Спря се и го изгледа като втрещена.

— Света Богородице! Какво се е случило, Ники?

— Имахме си задявка с Джейк Хелм… Драскотина, но не ставам за целуване — промълви той и се опита да се усмихне зад кървавия парцал. — Ще трябва да почакаш по-добри времена.

Прегърна я през раменете и едва не я повдигна със здравата си ръка. Двамата се обърнаха към реката и поеха по оставащите стъпала до параклиса.

— Къде са останалите? — попита Никълъс.

— Всички са тук — успокои го тя. — Сапьора и Мек вече надуват лодките и товарят.

— А Тесай?

— Тук е, не се бой.

Изминаха и последната отсечка от стръмната стълба и излязоха на кея пред параклиса. От последния път, когато бе стоял на това място Никълъс, Нил беше покачил нивото си с цели три метра. Водите на реката бяха мътни, бързи и опасни. Облаците от пръски почти закриваха от погледа отсрещния й бряг.

Петте гумени лодки лежаха на кея. Четири от тях бяха надути, на последната скоро й бяха включили автоматичната помпа и тя придобиваше форма пред любопитните погледи на бегълците. Мек и Сапьора се бяха заели с прехвърлянето на кутиите за амуниции в чакащите лодки и ги омотаваха допълнително в зелени мрежи от изкуствени въжета.

Даниъл вдигна глава и на лицето му се изписа такова удивление, че то можеше да бъде заснето за комичен филм.

— Да ме вземат рогатите, какво се е случило?

— Ще ти разправям някой ден — обеща Никълъс и отиде да прегърне Мек.

— Благодаря, приятелю — потупа го той по гърба. — И за това, че бойците ти се сражаваха блестящо, и затова, че ме изчака да се върна.

Погледна към неколцината ранени партизани, които лежаха в подножието на скалата.

— Какви са загубите?

— Трима убити, шестима ранени. Щеше да е много по-зле, ако хората на Ного ни бяха притиснали повече.

— И все пак и това е много.

— И един да беше, щеше да е много — кимна мрачно Мек.

— Къде са останалите?

— Бягат към границата. Взех със себе си само тези, които ще ни трябват в лодките.

Той свали мръсната превръзка от лицето на Никълъс. При вида на раната Роян зяпна от ужас, но Мек само се усмихна.

— Да не те е хапала акула случайно?

— Нещо такова — кимна Никълъс.

Мек вдигна рамене в приятелско съчувствие.

— Ще са нужни поне една дузина шевове — развали той допълнително настроението му и извика на един от хората си да му донесе аптечката.

— Съжалявам, но в нашата болница упойки не слагаме — предупреди той весело Никълъс и го накара да легне на една от меките гумени лодки. След това поля раната с дезинфектант направо от шишето.

Раненият изпъшка от болка.

— Пари, а? Да знаеш какво те чака тепърва…

— Нека се знае, че добрините ти нямат край и че това, което сега правиш за мен, ще бъде записано със златни букви срещу името ти — шегуваше се Никълъс, за да прикрие паническия страх, който започваше да го обхваща. В това време приятелят му се подхилкваше дяволито и разпечата опаковката за медицински шевове.

Докато Мек работеше върху раната и се опитваше да сглоби лицето, както го помнеше от минали срещи, използваше времето да му обяснява тихо на ухото какво е положението.

— Ного е заел бреговете надолу по течението. Според съгледвачите ми разполагал с поне една рота, заела пътеките и от двете страни на Нил.

— Значи не предполага, че имаме лодки? — зарадва се Никълъс, доколкото му позволяваше затворената уста.

— Предполагам, че за самите лодки не знае, но със сигурност има представа какви ще са ни следващите ходове. Изглежда, е имал шпионин между работниците — Мек млъкна, за да забие върха на иглата в кожата на ранения и после продължи: — Освен това Ного си има и хеликоптер. Само да се разсеят облаците и веднага ще ни забележи от високото.

— Реката остава единственият ни път за бягство. Нека се молим за гадно време и слаба видимост.

Докато Мек привърши с последния шев и облепи цялата брада на Никълъс в превръзки, Сапьора отдавна беше свършил с надуването на лодките и вече товареше последната.

Четирима от партизаните грабнаха носилката на Тесай и я качиха на една от лодките. Мек лично я настани удобно до дръжките, та да се улови, ако трябва. След това обаче я остави и се завтече към ранените си войници, някои от които също трябваше да бъдат пренесени на ръце. Повечето държаха сами да се движат, но двама бяха в тежко състояние и без чужда помощ не можеха.

Дойде ред и на Никълъс.

— Виждам, че си си намерил радиостанцията — рече Мек, докато той вървеше по кея с кутията от фибростъкло, провесена през рамото.

— Ако я няма нея, не ми се мисли в каква каша ще загазим — потупа англичанинът апарата, все едно бяха близки приятели.

— Аз поемам лодката с Тесай.

— Добре! — вдигна рамене той. — Ние с Роян ще сме в първата.

— По-добре ме остави мен да водя — възрази Мек.

— Че ти какво разбираш от речно плаване? — Учудването беше голямо. — От всички тук присъстващи аз единствен съм имал случай да плавам по Абай.