Седмият папирус (Том 2)

Смит Уилбур

— Ето! — възкликна той с облекчение. — Харпър и Ал Сима са ни оставили упътващи знаци. Хайде! — Тръгна той из тунела и на всеки ъгъл се спираше да разгледа бележката на стената. Все пак, докато излязат на централната стълба, беше минал почти цял час от изчезването на Хансит. Двамата хукнаха надолу по стъпалата и се озоваха в дългата галерия. Из просторната зала се носеше тревожното шуртене на вода — могъщата река дишаше в краката им.

Нахут се впусна в див бяг към изхода и Фон Шилер, колкото му позволяваха старческите крака, треперещи от

страх, го последва.

— Чакай ме! — извика той подир египтянина, но той пак не слушаше. Вече се бе измъкнал през вратата и стоеше на площадката в горния край на стълбите.

Генераторът продължаваше тихичко да си боботи, но Гудаби дори не го погледна. Бързаше да слезе по-скоро по стръмната стълба, за щастие все още осветена от електрическите крушки по тавана.

Тичешком зави покрай сто и осемдесет градусовия ъгъл, за да се закове на място. Целият тунел надолу беше потънал във вода — до линията, която бе показвала най-високото годишно равнище на Дандера. От кладенеца и понтонния мост не бе останала и следа.

Цялата шахта бе потънала под петнадесет метра вода, ако не и повече.

Река Дандера, пазач на гробницата от векове, отново изпълняваше своя дълг. Тъмните й води неумолимо преграждаха пътя към светлината и запечатваха тайния й вход, така както го бяха правили в продължение на четири хиляди години.

— Аллах! — промълви смаяният Нахут. — Аллах да ни бъде на помощ.

Фон Шилер също се показа зад завоя и спря до него. Двамата не продумваха, вцепенени от гледката пред себе си. Най-накрая старецът уморено се облегна на близката стена.

— Затворени сме — прошепна той, при което Нахут изведнъж се просна на колене и шумно захленчи. Сетне започна с пискливия си глас да напява молитви до Всемогъщия. Подобна слабост извади Фон Шилер от кожата.

— Това няма да ни помогне. Спри веднага! — И без да се замисля го перна със златния камшик по гърба. Нахут извика от болка и като бито куче се отдръпна встрани.

— Трябва да намерим някакъв път за измъкване — рече немецът, който поне на вид изглеждаше спокоен. Цял живот беше командвал, беше време и сега да се заеме с организацията. — Все ще има и друг изход от гробницата — реши той. — Не ни остава друго, освен да го потърсим. Ако някъде има отвор, то ще трябва да го усетим по въздушното течение. — Колкото повече разсъждаваше, толкова по-уверен звучеше гласът му. — Да! Това би могло да се окаже решение. Изключи вентилатора, за да открием не влиза ли въздух отнякъде.

Нахут веднага се подчини на нарежданията. Предпочиташе някой да го командва, отколкото да го оставят сам на отчаянието му.

— Нали имаш запалка? — подхвърли Фон Шилер. — Ще си запалим факли — посочи купищата снимки и бележки, които Роян бе оставила в бързината на масата си. — Ако из гробницата въздухът се движи, пушекът ще ни упъти.

В продължение на два часа двамата обикаляха цялата гробница, качваха се нагоре-надолу по нивата на лабиринта, но колкото и да им се искаше, никъде из тунелите не усетиха и най-слаб полъх. Най-накрая се върнаха в наводнената шахта и отчаяно впериха очи в черните води, които запречваха изхода.

— Излиза, че това е единственият изход — примири се най-накрая Фон Шилер.

— Чудя се дали монахът се спаси оттук — рече на свой ред Нахут и се отпусна на стената.

— Няма откъде другаде.

Известно време мълчаха. Беше им трудно дори да познаят кое време от денонощието е. Откакто реката бе достигнала максималното си ниво, тихото шуртене отпреди часове бе изчезнало напълно. Единственият шум, който все още се носеше из тунела, идваше откъм подземния кладенец, а той смучеше ли, смучеше водите към недрата на хълма. Иначе беше такава тишина, че двамата нещастници можеха да слушат дишането си.

Най-накрая египтянинът се сети нещо:

— Горивото в генератора… Сигурно скоро ще свърши, а никъде не видях да има допълнително.

Не беше трудно да се досетят какво ще се случи, когато малкият резервоар изчерпеше целия си капацитет. Щеше да настъпи ужасен, непрогледен мрак.

Сякаш едва сега разбрал истинското им положение, Фон Шилер изведнъж се разкрещя:

— Трябва да преплуваш шахтата и да повикаш помощ. Заповядвам ти.

Нахут го зяпна, невярващ на ушите си.

— Оттук до изхода на тунела има поне сто метра. А освен това реката е придошла.

Фон Шилер скочи на крака и застана заплашително над клекналия си подчинен.

— Монахът се е спасил по този начин. Друг изход от гробницата няма. Трябва да преплуваш шахтата и да отидеш при Хелм и Ного. Хелм ще знае какво трябва да се направи. Човек като него все ще измисли план как да ме измъкне оттук.

— Ти си луд — заяви Нахут и отстъпи крачка назад. Фон Шилер обаче го последва.

— Заповядвам ти да го направиш!

— Ти, луд дъртак, такъв! — опита се да се изправи, но немецът го изпревари. Замахна с камшика в дясната си ръка и неочаквано го удари през лицето. От силата на удара египтянинът падна. Металните пластини разкървавиха устата му и му счупиха два предни зъба.

— Ти си луд! — повтори и зави от болка. — Не можеш да направиш това…

Но Фон Шилер замахна повторно и започна систематично да го налага. Първо обезобрази лицето му, след това мина по-надолу и съдра на парчета тънкия плат на ризата му.

— Ще те убия — крещеше обезумелият старец и продължаваше да сипе удари върху беззащитната си жертва. — Ако не ми се подчиниш, ще те убия.

— Спри! — умоляваше Нахут. — Не, моля те, спри. Ще го направя, само спри да ме биеш.

Успя да избяга, изпод камшика и нагази пълзешком във водата. Спря се едва когато тя му стигна до кръста.

— Дай ми време да се подготвя — скимтеше той.

— Тръгвай веднага! — заплаши го немецът и вдигна камшика високо над главата си. — Най-вероятно ще откриеш въздух из тунела. Все ще успееш да се добереш с плуване до изхода. Хайде, върви!