Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Електрическите крушки по тавана пред него продължаваха да светят и Хансит имаше видимост почти до самия изход на шахтата, където го чакаше заветната бамбукова стълба към скалите. Разстоянието до края на тунела беше само шестдесет метра. Той напрегна всички сили и започна да се дърпа с ръце напред, използвайки всяка дупка или издатина, която пръстите му намереха по стената. Ноктите му се чупеха по хлъзгавата повърхност, пръстите му се разраниха от острите ръбове, но въпреки болката монахът продължаваше да се бори със стихията.
Дойде щастливият миг, когато очите му уловиха петното дневна светлина, идваща откъм изхода на
С такава сила беше пометен нещастникът, че му се стори все едно не вода, а скала се е стоварила върху раменете му. Нямаше човек, който да издържи на подобен напор. Струята го подхвана от мястото му до стената на тунела, обърна го с главата напред и започна да го върти нагоре-надолу, наляво-надясно из цялата шахта. Цялото разстояние, което с нечовешки усилия бе успял да преодолее, борейки се с водата, сега му беше съдено да измине отново, много по-бързо, но за нещастие в обратната посока. Водата го понесе към дъното на шахтата и за секунди го запрати в хищната паст на подземния кладенец. Хансит бе завъртян в огромния сифон и сред непрогледния мрак изгуби всякаква ориентация в пространството. Дори не знаеше кое е горе и кое — долу. Така или иначе, това нямаше значение, защото и титанични сили да имаше, срещу подобно течение не можеше да се плува.
Водовъртежът го засмукваше все по-надолу и по-надолу в недрата на скалите. Водното налягане го смазваше. Едно от тъпанчетата на Хансит се спука от напрежението и той отвори широко уста да изкрещи от адската болка. В следващия миг цялото му гърло се изпълни с вода, която проникна и в белите му дробове. Последното, което усети, бе ударът в една от страничните стени на тясната дупка. Толкова бързо се носеше из сифона, че рамото му се натроши на малки костици. Повече дори нямаше сила да извика, защото дробовете му бяха пълни с вода. Скоро обаче болката се стопи в небитието и Хансит изгуби окончателно съзнание.
Безжизненото му тяло продължаваше своя адски бяг към нищото, блъскаше се във всевъзможни препятствия и назъбените подводни скали скоро го обезобразиха. Когато най-после подземният поток изхвърли трупа от другата страна на хълма, при вира с пеперудите, трудно можеше да се познае, че е принадлежал на човешко същество. Разкъсаните крайници и безформеният торс бяха отнесени към изкуствения ръкав на Дандера, за да изчезнат накрая сред бързеите на Сини Нил.
Водите, които бяха пробили през голямата дупка в бента, сега наобиколиха жълтия трактор и понасяйки го на повърхността си все едно беше детска играчка, с все сила го запокитиха в пропастта на водопада. Докато Никълъс хвърчеше из пространството, погледът му успя за стотна от секундата да улови огромния жълт силует на машината под него. Макар да нямаше много време за разсъждения, се зарадва на съобразителността, която беше проявил преди по-малко от минута. Ако бе останал още секунди в кабината, сега щеше да бъде смазан. За да потвърди мисълта му, тежката машина се сгромоляса в дълбокия вир, вдигна стълбове вода и изчезна завинаги под повърхността.
Никълъс скоро щеше да го последва. Струите го бяха изхвърлили на метър-два оттатък прага и той падаше практически съвсем свободно; успя дори да застане в изправено положение с краката надолу и да се готви за голямото гмуркане. Точно преди да се удари в повърхността обаче, същата струя го подхвана отново в прегръдката си и като го изтласка напред, го спаси от назъбените камъни по дъното на вира. Той бе поет от бързото течение и едва петдесетина метра по-надолу успя да надигне глава над водата. Прибра с ръка мократа си коса, паднала пред очите му, и любопитно се огледа.
Тракторът повече не се виждаше. Беше се оказал достатъчно тежък, за да заседне на неравното дъно на водопада и да устои на развихрилата се стихия. Срещу Никълъс обаче се задаваше малко каменно островче. Той се насочи с плуване към него и с десетина мощни тласъка успя да се добере до някаква издадена над водата скала. Използва я да си почине след преживяното изпитание и проследи с поглед стръмните брегове на пролома. Спомняше си за предишния път, когато се бе озовал в реката. Колкото и да се радваше, че е успял да разбие бента и да защити гробницата на фараона, вече започваше да мисли за предстоящите, много по-неприятни преживявания.
Знаеше, че в никакъв случай не би му се удало да изкачи гладките и хлъзгави скали, водещи до ръба на каньона. Колкото и да се взираше пред себе си, не виждаше никъде място, където да се хване и да се закрепи при катеренето. Още по-малко би преодолял козирките, издадени над самата река. Това, което му хрумна, бе да опита с плуване да се върне отново при водопада. Струваше му се, че откъм източния бряг, точно встрани от водната завеса се забелязва голям вертикален улук, по който би могъл да се изкатери до края. Въпреки рисковете това му изглеждаше единственият път за спасение.
Количеството вода, което се спускаше от водопада, не беше толкова голямо, колкото Никълъс си бе представял отначало. Изглежда, габионите още не бяха поддали съвсем и продължаваха да задържат голяма част от водите на Дандера. Това, което го заливаше, бе само малкият поток, пробил през дупката в бента. Иначе каменният вал се държеше и може би щеше да има време да се добере до целта, преди реката да е помела запиращата я преграда. Сетне обаче се замисли, че ако бентът се разцепи изцяло и Дандера се втурне с целия си устрем към пролома, то и тясната пътека, която си беше набелязал в скалата, щеше да бъде залята от водите й. Затова изостави мисълта за връщане назад към кипящия котел на водопада.
„По-скоро трябва да се махна от пътя й — трескаво разсъждаваше и с ужас си представяше как новата няколкометрова вълна го подхваща и го подхвърля на всички страни като суха клечка. — Ако успея да се измъкна при брега, може би ще намеря къде да стъпя над водата…“
Но знаеше, че тези надежди са напразни. Вече бе имал веднъж случай да пропътува през почти целия каньон и добре го познаваше. По скалите нямаше къде да се хване с пръст, какво ли оставаше за цяла площадка, където да стъпи с крака.