Седмият папирус (Том 2)

Смит Уилбур

Даниъл Уеб застана начело на колоната и с бърза крачка пое напред из гората, следван плътно от помощниците си. Никълъс и Роян изчакаха всички да минат пред тях и тръгнаха в края на групата. Гърмежът на оръжията им се струваше толкова близо, че се оглеждаха да не попаднат на някой въоръжен войник по пътя си. Престрелката се водеше на по-малко от километър зад гърбовете им. Колкото повече се стреляше, толкова по-бързо напредваха и носачите, окрилени от страха си. Всички бързаха да излязат на пътеката за манастира, преди авангардът на Ного да е отрязал пътя за отстъпление.

Преди обаче да излязат на самата пътека, се сблъскаха с няколко въоръжени мъже, които носеха ранен на носилка. И те слизаха по посока на манастира. В първия момент Никълъс си каза, че на носилката трябва да е някой от хората на Мек, ударен от неприятелски куршум, но изравнявайки се с партизаните, му трябваха няколко секунди да разпознае обезобразеното лице на Тесай.

— Тесай! — наведе се над нея. — Кой ти е направил това?

Тя погледна нагоре и огромните й черни очи я накараха да прилича на малко дете, наказано с бой от строгия си баща. Едва успя с няколко не съвсем разбираеми думи да му обясни какво се е случило.

— Хелм! — побесня той. — Как ми се иска да хвана това копеле…

Едва сега и Роян се присъедини към двамата. Щом видя лицето на приятелката си, изпищя от ужас, след което се впусна да я прегръща.

Никълъс се обърна към един от носачите:

— Мезра, какво става тук?

— Ного пробива със сила от изток. Всеки момент може да ни обкръжи от две страни, затова бързаме да се изтеглим. Не можем повече да удържаме позициите си.

— Знам, знам — кимна Никълъс, — свикнали сте да се движите. Къде е Мек Нимур?

— Отстъпва по източния бряг на пролома. — Някъде зад тях се разнесоха нови изстрели. — Това е той — кимна партизанинът. — Ного здравата го е притиснал.

— Какви са заповедите?

— Да отнесем войзеро Тесай до лодките и да чакаме там Мек Нимур.

— Чудесно! Ще вървим значи заедно.

Следвайки неравния силует на терена, хеликоптерът летеше ниско над земята, по възможност без да се показва над билата на хълмовете. Хелм знаеше, че партизаните на Мек Нимур са въоръжени и с противовъздушни установки, които в ръцете на опитен боец можеха да се окажат смъртоносно оръжие. Джет рейнджърът нито беше брониран, нито можеше да лети високо, за да остане извън обсега на ракетите. Единствената му защита бе да се крие зад естествените прегради, които го отделяха от противника.

Дъждовните облаци се спускаха от платото към долината на Абай, но хеликоптерът винаги се озоваваше на поне няколкостотин метра под тях. Лошото бе, че силният вятър, който се появяваше от време на време съвсем изненадващо, подхващаше в мечешката си прегръдка вертолета и заплашваше да го захвърли в близките скали, докато тежките дъждовни капки неуморно тропаха по предното стъкло. Пилотът се бе навел колкото му позволяваха коланите през раменете и концентрираше цялото си внимание върху насечения терен. Хелм заемаше седалката вдясно от него, Фон Шилер и Нахут Гудаби бяха притиснати един до друг отзад и неспокойно кълчеха вратове в паника да не би някое от дърветата да се окаже

по-високо и да закачи хеликоптера с върха си.

През няколко минути радиото оживяваше и в слушалките се носеха гласовете на войниците, които насочваха стрелбата на минохвъргачките или пък съобщаваха докъде са стигнали. Освен всичко друго пилотът трябваше да бъде и преводач и да обяснява на пътниците чужденци какво точно става в долината под тях.

— Край пролома се води ожесточена престрелка — съобщи той на Фон Шилер, — но шуфтите са започнали бързо да се изтеглят. Ного добре е наредил силите си и напредва без сериозна съпротива. Току-що е успял да подгони партизанския отряд от хълмовете на изток от нас — посочи с лявата си ръка. — Шуфтите са под постоянния обстрел на минохвъргачките ни.

— Успели ли са да достигнат мястото, където Куентън-Харпър е работил?

— Не е много ясно. Това, което ми съобщават по радиостанцията, е доста объркано — оправда се пилотът и в същия миг някой започна да говори на арабски в слушалките. — Мисля, че това беше гласът на самия Ного.

— Повикайте го! — нареди Фон Шилер на Хелм, който се беше облегнал на седалката си и досега не взимаше участие в разговора. — Питайте го дали са успели да завземат терена около гробницата.

Хелм се пресегна и откачи микрофона.

— Розов цвят, тук Бисмарк. Приемате ли?

За минута в слушалките не се чуваше друго, освен съскане и пращене, но след малко Ного отговори на английски:

— Предавайте, Бисмарк.

— Овладели ли сте поставената цел? Стоп.

— Да, Бисмарк, овладели сме я. Всичко е по план. Съпротивата е смазана. Пращам хора по стълбата да разчистят входа.

— Ного вече е влязъл в пролома — извърна се Хелм към Фон Шилер. — Можем и ние да се насочим натам.

— Кажете му да не пуска никого в обекта, преди да съм пристигнал — заповяда немецът. Гласът му беше спокоен, но погледът му излъчваше дива радост. — Трябва да съм първият, стъпил в гробницата. Нека знае.

Докато Хелм предаваше заповедите на полковника, Фон Шилер потупа пилота по рамото.

— Колко е разстоянието оттук до целта?

— Около пет минути полет, сър.

— Когато стигнете, направете за всеки случай кръг около мястото. Трябва да сме сигурни, че Ного държи положението в ръце.

Пилотът дръпна ръчката и от смяната на скоростите двигателите намалиха оборотите си. Хеликоптерът се спусна още по-ниско над дърветата и пилотът посочи някаква точка по реката.

— Какво има? — попита Фон Шилер, като проследи пръста му. — Какво виждате?

— Бентът — отговори му тексасецът. — Бента, който Куентън-Харпър е построил. Здравата се е потрудил.

Обширната водна площ, затворена от яза, изглеждаше оловносива на процеждащата се през облаците слънчева светлина. Потоците, рукнали отпреди няколко дни откъм планините, допълнително размътваха реката, която гневно се изливаше в тесния канал към дола и сипеше пръски пяна във всички посоки.

— Няма никой! Хората на Харпър са се изнесли.

— Какъв е онзи жълт обект на брега? — попита с известна тревога немецът.