Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Тракторът, за който ви говорихме. Спомняте ли си? Моят осведомител ми беше говорил за него.
— Да не губим повече време тук — даде знак да продължат Фон Шилер. — Нищо интересно за гледане. По-добре да побързаме!
Хелм потупа пилота по рамото и посочи с пръст пролома пред тях.
Сапьора ги чакаше при пътеката, която се срещаше с отклонената в дола река. Откакто бяха започнали дъждовете, нивото на водата силно се беше покачило и сега бързеите се стрелкаха там, където преди няколко дни минаваха хора. Носачите, подредени в дълга колона, без нито за миг да свалят кутиите за амуниции от главите си, вече бяха почнали да се катерят по баира и да си пробиват път през храсталаците.
Носилката на Тесай беше в края на дългата върволица бегълци. От двете й страни вървяха Никълъс и Роян, които се спускаха да помагат на войниците при всеки по-стръмен или труден участък от пътеката.
— Къде е Хансит? — приближавайки извика Никълъс на Сапьора. Беше заслонил очи с ръка и броеше носачите отпред. Колкото и да търсеше високата фигура на монаха сред останалите, не можеше да го открие.
— Мислех, че е с теб. Откакто напуснахме пролома, не си спомням да съм го виждал.
Никълъс се обърна нагоре по склона и с надежда проследи целия участък от пътеката, който още се виждаше.
— Да го вземат дяволите този Хансит — изруга. — Не можем да се връщаме да го търсим. Ако успее, нека сам дойде в манастира.
В този миг откъм небето дойде познатият до болка шум на мотори. Някъде под натежалите облаци летеше омразният „Джет Рейнджър“.
„Вертолетът на «Пегас»! Изглежда, Фон Шилер вече бърза към вира на Таита. Сигурно е знаел отпреди къде сме работили — каза си с известна горчивина Никълъс. — Дори не си губи времето да чака. Като лешояд бърза да грабне плячката, преди да са го изпреварили.“
Роян също беше чула машината и гледаше нагоре в очакване голямата перка да се появи някъде над дърветата. От голямото бързане лицето й се беше зачервило, по бузите й бяха залепнали мокри кичури коса.
— Ако тези свине наистина успеят да влязат в гробницата, това би било светотатство — даде воля тя на таената омраза.
Изведнъж Никълъс се сети нещо. Пресегна се над лежащата в носилката Тесай и Хвана Роян за ръката. По лицето му се беше изписала решимост да стори нещо велико.
— Права си. Отивате двете с Тесай в манастира. Аз ще ви настигна по-късно.
Преди Роян да го е попитала какво има предвид, той вече бе застанал до Сапьора.
— Предавам на грижите ти двете жени, Сапьоре. Да не си ги изпуснал от поглед.
— Къде отиваш, Ники? — настигна го Роян, която беше подочула последните му думи. — Какво ти хрумна изведнъж?
— Забравих да свърша една работа. Няма да ми отнеме много време.
— Да не смяташ да се връщаш? — ужаси се тя. — Може да те убият… Видя какво направи Хелм на Тесай.
— Не се тревожи за мен, любов моя — засмя се Никълъс и преди тя да разбере какъв ще е следващият му жест, звучно я целуна по устата. Младата жена се зачерви от смущение, че са ги видели толкова много хора, а той я отмести и тръгна нагоре по пътеката.
— Да се грижиш за Тесай. Ще се видим при лодките.
Без да й остави време да го спре, обърна гръб и с широка крачка се устреми обратно нагоре по склона.
Толкова бързо започна да се катери по разбития терен, че Роян и да искаше, не можеше да го догони.
— Ники! — извика след него, сякаш се надяваше с отчаяния си зов да го разколебае. Никълъс обаче се престори, че не я е чул и продължи да върви нагоре по реката, бързайки да стигне навреме при бента.
Хеликоптерът следваше всяка извивка на пресъхналата река из пролома. Понякога надвисваше отвесно над живописния каньон и между назъбените чукари пътниците можеха да видят мрачното му дъно. В голямата си част водата бе изчезнала, само тук-там проблясваше повърхността на някой упорит вир.
— Ето ги! — посочи Хелм.
На брега на пролома чакаше малка група мъже.
— Сигурен ли сте, че не са шуфти? — попита с нескрит страх Фон Шилер.
— Не са! — успокои го веднага тексасецът. — Ето онзи там е Ного, а високият мъж в бяло расо до него е монахът Хансит Шериф, нашият шпионин в лагера на Харпър — за да надвика шума на моторите, Хелм изкрещя в ушите на пилота: — Можеш да кацаш. Ето там! Ного ти показва с жестове къде да спреш!
Шините на хеликоптера докоснаха земята и Ного и Хансит бързо се затичаха да посрещнат високопоставената особа в кабината. Двамата заедно подадоха ръце на Фон Шилер и му помогнаха да се измъкне от тясната задна седалка и да се скрие далеч от перките на вертолета.
— Хората ми са преобърнали цялата местност камък по камък — успокои шефа си Ного. — Всички шуфти бягат надолу по течението към брега на Нил. Този тук е Хансит Шериф. Работил е през цялото време заедно с Харпър в гробницата. Познава подземните тунели като петте си пръста.
— Говори ли английски? — заинтересува се немецът, оглеждайки одобрително високия монах.
— Малко — отговори Хансит.
— Чудесно! Чудесно! — На Фон Шилер му се искаше да го прегърне. — Покажи ми сега пътя. Хайде, Гудаби, дойде моментът да заслужите с нещо всички пари, които ми изсмукахте досега.
С чевръста стъпка Хансит поведе чужденците към ръба на скалата, при бамбуковата стълба. Фон Шилер се спря над пропастта и с безпокойство погледна към губещото се в гъста сянка дъно. Стълбата му се струваше твърде несигурна, а височината беше убийствена. Тъкмо щеше да протестира, когато Нахут Гудаби изхленчи вместо него:
— Да не би да си мисли, че ще слезем по това чудо?
Страхът на арабина вдъхна нов прилив на ентусиазъм у Фон Шилер и той надменно се обърна към него.
— Това е единственият път към гробницата. Тръгвайте след човека, аз идвам след вас.