Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Той веднага скочи на крака.
— Почна се. Ного най-сетне атакува.
— Всичко е по моя вина. Аз му казах…
— Няма такова нещо. Никой за нищо не може да те вини. Сторила си, както ти е подсказала неволята. Ако не беше проговорила, щяха да те обезобразят докрай. А в същото време, дори нищо да не знаеха за нас, пак щяха да ни нападнат. — Грабна тесния си колан и го върза около кръста си. От север вятърът донасяше стрелбата на минохвъргачките. — Трябва да тръгвам.
— Знам, не се тревожи повече за мен.
— Винаги ще се тревожа за теб. Хората ми ще те отнесат до манастира. Там е сборният ни пункт. Няма да ме чакаш дълго. Силите не ми стигат да удържа продължително на напора на Ного. Затова скоро ще се видим пак.
— Обичам те — промълви Тесай. — Бих те чакала и цял живот, ако трябва.
— Ти си моята жена — рече й вместо сбогом, обърна се към вратата и скоро се изгуби в гората.
Никълъс се престраши да докосне ефирния плат, запречил входа към гробницата. Само от допира цели парчета от воала се откъснаха и бавно се свлякоха на пода. Златните розетки шумно издрънчаха по плочките. С няколко предпазливи жеста той разкъса ленените завеси, колкото да могат да се промъкнат през отворите, и двамата се озоваха пред самата врата. От едната й страна стоеше на стража масивна статуя на великия бог Озирис с ръце, скръстени пред гърдите, и със символите на царската власт — жезъла и камшика — между пръстите. Срещу него бдеше съпругата му Изида, носеща както винаги кравешки рога и корона във формата на луната. Слепите очи на боговете бяха вперени в безкрайното пространство, лицата им излъчваха тържественост. Никълъс и Роян обаче подминаха четириметровите статуи и се озоваха най-после в истинската погребална камера на Мамос.
Таванът на помещението беше във формата на свод, фреските по него и по стените се различаваха от тези в галерията преди малко. Стилът им беше най-традиционен, липсваше творческата смелост на стенописите от дългата аркада. Цветовете бяха някак по-плътни, по-тъмни и застояли, мотивите — по-заплетени. Самата камера се оказа по-малка, отколкото си бяха представяли — с размери колкото да побере огромния гранитен саркофаг на божествения фараон Мамос.
На височина саркофагът стигаше до гърдите на Никълъс. Страните бяха покрити с барелефи, изобразяващи сцени с фараона и останалите богове от пантеона. Каменният капак представляваше легнала фигура на покойника, за целта леко уголемен. Първото нещо, което забелязаха, бе, че саркофагът заема първоначалното си положение и че глинените печати, поставени от жреците на Озирис, стоят по местата си. Още веднъж се уверяваха, че никой преди тях не бе проникнал в гробницата. В продължение на хилядолетия мумията бе останала далеч от хищните ръце на крадците.
И все пак нещо друго, много по-интересно привлече от самото начало вниманието им. В иначе традиционната от култова гледна точка гробница имаше два детайла, които веднага правеха впечатление. Първият беше великолепният боен лък, оставен върху капака на саркофага. На височина лъкът стигаше кажи-речи до главата на Никълъс и дългият му дървен ствол беше стегнат от дебела жица от електрон — онази сплав от злато и сребро, формулата за чието получаване от векове тънеше в забрава.
Другата вещ, която по принцип не би трябвало да присъства в една царска гробница, стоеше на пода, до саркофага. Представляваше малка човешка фигурка от типа на кукличките ушабти. Само един поглед бе достатъчен да се установи изящната изработка на дървената статуетка, а за Никълъс и Роян не бе трудно да познаят кой е изобразеният. Само преди няколко минути бяха видели лицето му на няколко места по стенописите в галерията.
Думите на Таита, записани в един от десетте папируса, сега отекнаха из тясната гробница и закръжиха като ято светулки над каменния саркофаг:
„Когато застанах за последен път пред царския саркофаг, отпратих всички работници навън. Исках да съм последният смъртен, положил очи върху него. След мен гробницата щеше да бъде запечатана завинаги.
Когато се уверих, че съм сам, отворих големия вързоп, който носех със себе си. От него извадих дългия лък Ланата, който Танус беше кръстил на господарката ми; Ланата беше детското й име, забравено, щом достигна моминска възраст. Него положих върху запечатания капак на саркофага.
Бях взел обаче и нещо друго. Отново бръкнах във вързопа и извадих фигурката-ушабти, която лично бях изваял. Оставих я пред саркофага. Докато работех върху нея, бях подредил три медни огледала около себе си, та да мога да видя лицето си под всички възможни ъгли и да го възпроизведа най-достоверно. Кукличката играеше ролята на един миниатюрен Таита.
Върху долната й повърхност написах следното…“
Роян коленичи пред саркофага и вдигна малката фигурка. С неприкрито страхопочитание я обърна с главата надолу и прочете йероглифите, издълбани в кедровото дърво.
— Прочети ми — помоли я Никълъс.
И тя започна с тих глас:
— Името ми е Таита. Аз съм лекар и поет. Аз съм архитект и философ. Аз съм твой приятел. Ще отговарям вместо теб.
— Значи всичко е било истина — промълви невярващ той.
Роян остави кукличката точно както я бяха намерили и както стоеше на земята го погледна.
— Никога досега не съм преживявала подобен миг. Иска ми се и никога да не свършва.
— Той никога няма да свърши, любима. Ние с теб тепърва започваме.
Мек Нимур наблюдаваше как враговете му приближават и като във ветрило се опитват да обхванат подножието на склона. Набитото му око успяваше да различи бледите им силуети между гъстите храсти. Започна да преценява способностите им и видяното го ужаси. Срещу себе си имаше все тренирани бойци, научили се на всички хитрости на войната. Веднъж се беше сражавал рамо до рамо с тях по времето на Менгистувия терор, не беше изключено да бе учил на занаят мнозина от днешните му противници. Сега обаче идваха да се разправят с него и не биха се поколебали да го сторят. Из целия африкански континент, където страните бяха разкъсвани от постоянни войни и междуособици, подсилвани от вековната вражда между различните племена, подобни капризи на съдбата бяха често срещано явление. Днес съюзници, утре — врагове, и то повечето пъти заради лакомията и продажните души на тъй наречените политици, опитващи се да защитават старовремски идеологии.
Но не беше сега моментът да се разсъждава за съдбата на континента, както сам си каза Мек Нимур. По-важно бе да състави някакъв практичен план, с който да овладее положението. Да! Момците си ги биваше, разбираше го само по начина им на придвижване. Все едно духове бродеха из шубрака, толкова бяха недоловими движенията им. Макар свикналият му към горските престрелки поглед често да улавяше някой от противниците, съзнаваше, че още поне десет пъти по толкова остават незабелязани за сам човек като него.
— Цяла рота — пресметна той и огледа набързо собствения си отряд. Между скалите се криеха едва четиринадесет души, които разчитаха единствено на изненадата. Това, което можеха да сторят, бе да ударят светкавично по предните редици, после да се измъкнат, преди Ного да е отвърнал на удара.
Мек погледна към небето и се замисли дали полковникът няма да поиска въздушна атака. От въздушната база край столицата до долината на Абай съветските изтребители щяха да дойдат само за тридесет и пет минути. Носът му вече усещаше сладникавата миризма на напалм, която се носеше от влажния вятър, а пред очите му се появяваха огромните огнени кълба, помитащи всичко по пътя си. Напалмът беше единственото оръжие, от което хората му се плашеха.
„И все пак въздушната атака бе малко вероятна, поне в ден като този — разсъждаваше Мек. — Ного и богатият му шеф Готхолд фон Шилер искаха изцяло за себе си плячката, която Никълъс Куентън-Харпър им предлагаше в разкритата гробница. Нямаше защо да поделят лъвския си пай с тлъстите задници из министерствата в Адис Абеба. Правителството не биваше да научи за тяхната частна инициатива в долината на Абай.“
Отново погледна в краката си. Врагът се разгръщаше красиво и постепенно се пръскаше около възвишението, с цел да го откъсне от пътеката покрай реката. Скоро щяха да поставят патрул да прикрива фланга им, докато си вършат работата надолу в пролома. Ето го и него. Осем, не, десет души се откъснаха от главния отряд и предпазливо се насочиха нагоре по склона.