Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Не знам, но тези кошници и делви ми се струват подозрителни. Ще мога да ти отговоря едва когато успеем да надникнем в съдържанието им — Никълъс нежно я погали по бузата. — Как се чувстваш? Главата още ли ти боли?
— Да, но по-малко. Какво ще правим сега?
— Ще проветрим хранилището — рече той, — при това възможно най-бързо.
За да провери докъде стига нивото на газа убиец, Никълъс бръкна в чантичката си за извънредни ситуации и извади една от свещите вътре. Запали я и заслиза отново по стълбата. Стъпваше стъпало по стъпало и държеше свещта възможно най-ниско в краката си. Пламъчето й весело
Той отбеляза височината с белия си тебешир на стената и извика на Роян, която следеше движенията му от горния край на шахтата.
— Е, поне можем да сме сигурни, че не е метан. Още съм здрав и читав, значи имаме работа с въглероден двуокис.
— Много практичен тест — засмя се тя. — Ако всичко се вдигне във въздуха, значи е било метан.
— Хансит, донеси вентилатора — извика Никълъс на едрия монах.
Сдържайки дъха си, все едно плуваше под вода, Никълъс слезе набързо до подножието на стълбата и постави вентилатора на пода. Завъртя бутона на най-бързата позиция и веднага се измъкна от шахтата, поемайки дълбоко въздух, щом главата му се показа над бялата чертичка върху стената.
— Колко време ще чакаме въглеродния двуокис да се разсее? — попита тревожно Роян, като погледна часовника си.
— Ще проверявам със свещта на всеки петнадесет минути.
В крайна сметка трябваше да мине час, за да могат двамата да слязат в безопасност до дъното на шахтата. Никълъс нареди на Хансит да донесе дърва за горене и да ги запали върху каменния под. Така въздухът щеше да се нагрее и да циркулира по-бързо из целия тунел.
Докато монахът изпълняваше нарежданията им, Никълъс и Роян се надвесиха над една от кошниците край стената и провериха съдържанието й.
— Да му се не знае и хитрият мошеник! — възкликна той и от яд, и от възхищение. — Изглежда ми като смес от трева, горска шума и животински тор, същото, с което са наторявали земята по онова време.
Прекосиха помещението и надигнаха една от делвите да погледнат какво се крие в нея. От гърлото й се посипа някакъв прашец. Никълъс взе една щипка, потърка я между пръстите си и накрая предпазливо я помириса.
— Натрошен варовик! — процеди той през зъби. — Отдавна е изсъхнал и не мога да усетя мирис, но предполагам, че Таита го е накиснал в някаква киселина. Оцет или дори може би урина, все тая. При разтварянето на скалата се образува въглероден двуокис.
— Значи и това е било капан, оставен нарочно — заключи Роян.
— Дори и преди толкова хиляди години Таита е разбирал процесите на разлагане и е знаел какви газове ще се получат от смесването на веществата. Между многобройните постижения, с които се хвали, той споменава и че е научил тайните на минералите.
— Нещо повече, знаел е, че ако тунелът не се проветрява и въздухът в шахтата остане неподвижен, тежкият въглероден двуокис ще остане за вечни времена в дъното на помещението — допълни тя. — Предполагам, че цялото това „хранилище“ е било издълбано умишлено под нивото на самата гробница. Нататък тунелът би трябвало да се изкачи… — посочи към тайнствената врата в дъното на помещението. — Дори може да се каже, че първите стъпала се виждат оттук.
— Скоро ще разберем дали си права — отговори
На самия бряг на реката Сапьора бе издигнал пирамиди от камъни, по които да наблюдава нивото на водата. Стоеше си на наблюдателния пост и не откъсваше очи от измервателния си инструмент, подобно на брокерите в борсата, които по цял ден следят цифрите, сменящи се по светлинното табло над главите им.
От последния дъжд бяха минали шест часа. Облаците над долината се бяха разпръснали, оставяйки яркото и горещо слънце да напече отново скалите на пролома. На север обаче сивите им калпаци така и не искаха да слязат от планинските върхове. Напротив, дъждовните облаци се скупчваха все по-заплашително на хоризонта и се готвеха с последна атака да завземат цялата планина. Всеки момент платото можеше да бъде залято от мощни порои. Щом това се случеше, Сапьора дори не знаеше колко време ще е нужно, за да придойдат водите на Дандера в ниското и да видят сметката на бента му.
По едно време пъргаво скочи от седалката на трактора си и изтича до каменните пирамиди, за да провери отблизо няма ли промяна. За последния един час нивото на реката беше спаднало с почти тридесет сантиметра. Трябваха му известни усилия да преодолее естествения си оптимизъм, пък и в крайна сметка при нов дъжд на реката щяха да са й нужни някакви си петнадесетина минути, за да навакса изгубеното. Крайният резултат от неравната борба със стихията беше ясен: дъждовете щяха да започнат, реката щеше да прелее, бентът щеше да бъде отнесен и… Даниъл погледна надолу към пресъхналия пролом и горчиво поклати глава.
Беше направил всичко по силите си да отложи злощастния миг. Бе издигнал допълнително бента с повече от метър, беше натрупал цял нов ред от подпори зад него, но повече нямаше какво да стори. Трябваше само да чака неизбежното.
Изкачи се нагоре по брега и уморено се облегна на жълтата машина. Огледа редиците на Биволите, които бяха заели позиции наоколо, все едно се готвеха да водят сражение. В продължение на два дни бяха работили безспирно по укрепяването на бента и сега се опитваха поне малко да си починат. Той знаеше, че и да иска, повече не може да ги накара да работят. При следващия напор на реката съпротивата им щеше да бъде смазана за броени минути.
По едно време хората се размърдаха и се надигнаха да седнат. Лицата на всички бяха насочени в някаква точка нагоре по течението. Изглежда, нещо интересно ставаше, защото той чуваше възбудените им гласове, донесени от вятъра. Качи се в кабината на трактора и заслони очи с ръка, за да види по-добре. По пътеката откъм платото приближаваше Мек Нимур, чиято едра фигура и неуморима походка никой не можеше да сбърка, пък дори и от такова голямо разстояние. Придружаваха го двама от началник взводовете.
Мек поздрави още отдалеч Сапьора.
— Бива ли го бента ти? — попита той на арабски и естествено англичанинът не го разбра. — Скоро ще започне да вали и в планините. Няма да успеете дълго да издържите — продължи да обяснява Мек, но този път улови смисъла на думите му по жестовете му.
Даниъл Уеб скочи от мястото си, за да го посрещне, и двамата дружески си стиснаха ръцете. Един у друг харесваха силата си на духа и желанието да докарат започнатото до успешен край, затова и без да се разбират, се уважаваха.