Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Когато след известно време отново отвори подутите си клепачи, лунната светлина й стигаше да разбере, че гробът е почти готов. Толкова дълбоко бяха влезли двамата войници, че главите им се криеха зад купчината изровена пръст. От дъното на дупката се показваха само двете лопати, които неуморно изнасяха влажната земя навън. Пазачът й направи няколко крачки и застана над гроба. Огледа го и тихо измърмори:
— Добре, мисля, че е напълно достатъчно. Извикайте лейтенанта.
Двамата войници изпълзяха послушно от дупката, прибраха автоматите
Жената трепереше колкото от страх, толкова и от студ, а войникът клекна върху купчината изровена пръст и невъзмутимо продължи да пуши. Тесай си помисли, че ако успее да се вдигне бързо на крака, би могла с един ритник да го прати на дъното на гроба и да избяга между дърветата. Но когато се опита да стане, усети, че силите са я напуснали. Ръцете й бяха отекли от каишите, а краката й едва я държаха. Направи все пак усилие да се изправи, но тъкмо в този момент се разнесоха тежките стъпки на дебелия лейтенант, който бързаше към нея. Тя примирено се отпусна по гръб и зачака.
Хамед носеше електрическо фенерче. Застана на ръба на гроба и освети дъното му.
— Добре — рече той на висок глас. — Достатъчно е дълбок. — Изключи фенера и нареди на пазача: — Казаха да няма свидетели. Бягай в камиона и чакай да ви повикам отново. Щом чуете изстрелите, ще дойдеш с останалите да заровите дупката.
Без да каже нищо, пазачът метна пушката си на рамо и изчезна сред дърветата. Хамед изчака стъпките му да заглъхнат, надвеси се над Тесай и я изправи на крака. Избута я до самия ръб на гроба и започна да я разсъблича. Тя се опита да избяга, но ръцете й бяха вързани и не можа дори да помръдне.
— Трябва ми шамата ви — обясни й тихо Хамед в ухото.
Свали вълнения шал от раменете й и се наведе над гроба. В следващия миг скочи в дупката и започна трескаво да рови земята.
От дъното на гроба се дочу отново благият му глас:
— Трябва все пак да видят нещо, приличащо на човешки труп…
Изкатери се на повърхността и тежко си пое дъх. След това застана зад гърба й и Тесай усети хладното острие на ножа му да гали китките й. С един замах Хамед разряза кожения каиш. Той се свлече тихо на земята, а самата Тесай едва не извика от болка, когато по отмалелите й ръце потече кръвта й.
— Какво правите? — сякаш не проумяваше тя. Погледна в гроба и видя, че той е напълнил бялата й шама с пръст, за да прилича на човешко тяло. — Да не би…
— Моля ви, не говорете — прекъсна я лейтенантът, говорейки все тъй тихо и наглед спокойно. Прегърна я през рамо и я отведе между дърветата. — Легнете тук — накара я да се просне на земята с глава полузаровена в пръстта и я покри с шума и счупени клонки. — Стойте тук! Не се опитвайте да бягате. Да не сте мръднали или гъкнали, преди камионът да е потеглил.
Освети с фенера си купчината пръст и сухи листа, за да се увери, че Тесай се е скрила добре, и забърза към гроба. Още в движение разкопча кобура си и гръмна. Из нощта се разнесоха два последователни изстрела — толкова силни и изненадващи, че жената подскочи от уплаха и зъбите й затракаха.
Веднага след това Хамед извика в тъмното:
— Хайде, идвайте по-бързо. Няма какво повече да си губим времето.
Войниците дотичаха и започнаха да прехвърлят отново пръстта в зейналата дупка. От мястото си Тесай добре ги чуваше как работят с лопатите.
— Не виждам добре, лейтенант — оплака се един от войниците. — Къде е фенерът ви?
— Не ти трябва светлина, за да запълниш една дупка — сгълча го Хамед. — Продължавайте да работите! Като свършите, отъпчете добре мястото. Не искам някой случаен селянин да се спъне точно тук.
През цялото време Тесай се опитваше да не диша и ако може да успокои треперещото си като листо тяло. Най-накрая лопатите замлъкнаха и Хамед отново огласи горичката:
— Достатъчно. Огледайте се да не забравите нещо. Бързо в камиона!
Лека-полека стъпките им се отдалечиха по посока на пътя. Някъде в тъмното шофьорът включи двигателя и даде газ. Камионът избръмча, фаровете му осветиха горичката, с няколко маневри обърна и пое в посоката, откъдето бяха дошли.
Минаха минути, откакто шумът на мотора бе заглъхнал в далечината, но Тесай продължаваше да лежи по очи в мрака. Стоеше скрита в шумата, трепереше от студ, а сълзите на болка и облекчение едновременно се стичаха по лицето й. Най-сетне посегна да разчисти листата над себе си и с усилия допълзя до близкото дърво. Хвана се с две ръце за стъблото му, за да се изправи, и застана на едно място, олюлявайки се от крак на крак.
Едва сега й мина през ума, че е виновна.
„Предадох Мек — сети се тя и само от тази мисъл отново й прилоша. — Казах всичко на враговете му. Трябва да го предупредя. Трябва да се върна възможно най-скоро в лагера и да го предупредя.“
С усилие се отдели от дървото и се заклатушка през гората по посока на пустия път.
Единственият начин да проверят дали са разбрали правилно кодовете на Таита, бе да разиграят споменатите ходове. Проследиха внимателно очертания от движението на камъните маршрут, прехвърляха се от „поле“ на „поле“ и старателно отбелязваха всяко свое движение по стените.
На четвъртата стена от стелата бяха изброени общо осемнадесет хода. Според първоначалното тълкувание на Роян обаче успяха да напреднат само до дванадесетото поле, където се оказаха в задънена улица. Трябваше безславно да се върнат отначало.
— Да му се не види! — ритна Никълъс стената пред себе си. След като това не й подейства ни най-малко, я замери с парчето бяла глина, което държеше в ръката си. — Иде ми да го пипна аз тоя дявол за гушата. Ще има да се радва, дето са го кастрирали предварително.