Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Роян и Никълъс тъкмо бяха станали след кратък сън в сламените колиби и бързаха да стигнат другия край на шахтата, когато в далечината се разнесе радостен вик. В следващия миг от всички страни започнаха да валят въпроси и догадки, а работниците в горния край на рампата подеха победоносните възгласи и ги предадоха назад по веригата.
— Хансит е намерил нещо — възкликна младата жена. — По дяволите, Ники, знаех, че трябва да продължим… — Тя хукна напред, а Никълъс я последва.
Излязоха на площадката пред гробницата и завариха цялата смяна скупчена на едно място. Полуголите, потни и изморени мъже бяха
— Като четеш „Речният бог“, оставаш с впечатлението, че Таита е изпитвал особено отношения към колелото — отбеляза той. — Все за колела говори — колела на колесници, колела за носене на вода, а сега се сблъскваме и с махалото, което е предизвикало голямото срутване. Дърпайки един по един лостовете по стените, просто сме освободили поддържащите го на едно място клинове. При движението си махалото е натиснало определени ключови камъни в тавана, които просто са се изхлузили от местата си и са паднали на земята.
И за да потвърди думите си, посочи към заприличалия на шахматна дъска таван.
— Хайде не сега, Ники! — прекъсна го нетърпеливата Роян. — После ще имаме време за лекциите ти. Хансит едва ли се е въодушевил толкова от каменното махало. Сигурна съм, че е намерил нещо друго. Хайде, идвай!
Запробиваха си път сред тълпата работници и след известно време се добраха до високата фигура на Хансит.
— Какво има? — опита се да надвика разшумялото се множество Никълъс. — Какво си открил, Хансит?
— Ето тук, ефенди — крещеше монахът. — Ела бързо да видиш!
Излязоха най-отпред и се спряха в самия край на разчистената площ.
— Там! — посочи гордо Хансит.
Никълъс се завря в опустялата ниша на светилището и приклекна, за да види по-добре. По напуканата каменна стена все още бяха останали няколко едри парчета мазилка. Хансит успя да улови един от каменните блокове в стената и да го издърпа. Сетне показа отворилата се дупка. Никълъс надникна в нея и пулсът му изведнъж се ускори. Зад галерията се отваряше свободно пространство. Дори от пръв поглед можеше да се увери, че зад олтара започва втори тунел, перпендикулярен на самата галерия. Входът му се криеше зад изрисуваното изображение на великия бог.
Той не откъсваше очи от дупката. Усети как Роян се хваща за него и се надвесва над рамото му.
— Ето, Ники, това е, което търсим. Входът към същинската гробница на Мамос. Галерията се оказва чисто и просто блъф. Искаше му се на Таита да ни прати за зелен хайвер, но ние все пак го разкрихме.
— Хансит! — Никълъс повече не можеше да сдържа чувствата си. — Доведи хора да разбият стената.
Биволите се бяха наредили да вадят камъните, а Никълъс и Роян не се отдалечаваха от тях. С очите си гледаха как скритата врата се оформя на фона на разнебитената ниша. Оказа се висок правоъгълник, със същите размери, с които беше рампата, тръгваща от кладенеца нагоре към първата площадка: три метра ширина, два — височина. И горният праг, и страничните краища бяха иззидани от правилни каменни блокове.
Когато Никълъс светна с лампата си в отвора, насреща му се показа началото на каменна стълба.
Отново вкараха прожектори в галерията и ги поставиха пред входа на новия тунел. Той сложи крака си на първото стъпало и незабавно до него застана и Роян.
— Идвам с теб — заяви тя.
— Нищо чудно да срещнем и други капани — предупреди я той. — Сигурно още зад първия завой Таита ни дебне с поредната си кървава шегичка.
— Не се опитвай да хитруваш, господинчо. Номерът ти няма да мине. Щеш не щеш, идвам с теб.
Започнаха да изкачват стръмната стълба, като на всяко стъпало се спираха да огледат стените и пътя пред тях. Двадесет стъпала нагоре и се озоваха на нова площадка. Вляво и вдясно имаше врати, но стълбата продължаваше право напред, сякаш не се интересуваше от тях.
— Сега накъде? — попита Никълъс.
— Продължавай напред — показа Роян стъпалата нагоре. — Със страничните галерии ще се занимаваме по-късно.
Все тъй предпазливо продължиха изкачването. След още двадесет стъпала се оказаха на площадка, абсолютно същата като предишната. Пак от двете страни се отваряха врати, а стълбата следваше напред.
— Напред — рече Роян, преди да й е задал същия въпрос.
След поредните двадесет стъпала ги чакаше и поредната площадка с поредните две врати.
— Струва ми се напълно безсмислено да продължаваме — понечи да протестира Никълъс, но тя го потупа по рамото и посочи с глава стълбата насреща.
— Напротив, трябва да се качим до самия край.
И така, без повече дори да продумат, изкачваха стъпало по стъпало и на равни промеждутъци се сблъскваха с все същите равни площадки и все същите две врати вляво и вдясно.
— Най-сетне! — възкликна облекчено Никълъс, когато застанаха в края на дългото стълбище. Вляво и вдясно ги чакаха познатите две врати, но отпред се виждаше гола стена. — Дотук сме.
— Колко площадки изминахме? Колко бяха с първата?
— Осем — отговори той. Беше ги броил.
— Точно така, осем — съгласи се Роян. — Числото да ти говори нещо?
Той се обърна към нея и изпитателно я изгледа на светлината на лампата.
— Искаш да кажеш…
— Искам да кажа, че олтарите в галерията бяха осем, че площадките на стълбището са осем и че дъската за бао се разделя на шестдесет и четири чашки.
Двамата млъкнаха и колебливо се заозъртаха.
— Добре — призна се за победен Никълъс. — Като си толкова умна, кажи накъде да вървим сега?
— А-ла-ба-ла-ни-ца, тур-ска па-ни-ца — преброи на глас приятелката му. — Да опитаме вдясно.
Минаха няколко метра и се оказаха на поредния Т-образен кръстопът. Вляво и вдясно стояха отворени врати, насреща — гола стена.
— Да опитаме отново вдясно — предложи Роян и продължиха нататък. Когато обаче излязоха на поредното кръстовище, Никълъс решително се спря.