Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Най-сетне етиопката се добра до задната врата и се опита да я отвори. Насилието, което се извършваше в съседната стая, я беше паникьосало и пръстите й не я слушаха. Докато се мъчеше с упоритата брава, откъм двора се чуваха стъпките на тичащи войници, които бързаха да обкръжат къщата от всички страни. В крайна сметка дяволската врата поддаде и бегълката се озова в нощта. Нищо не се виждаше, а и теренът й беше напълно непознат, затова дори не знаеше в каква посока да бяга. Единственото, което донякъде я ориентираше, бе шумът на реката, минаваща някъде наблизо.
„Да се добера до брега, пък тогава“ — рече си Тесай и се
В следващия миг някой щракна с електрическия си фенер и светлината я заслепи право в лицето. Нечий груб глас извика:
— Ето я!
Ако досега можеше да се съмнява дали точно нея търсят, то вече беше сигурна в отговора. Като подплашен заек Тесай опита да се скрие в тъмнината, но лъчът на фенера я следваше навсякъде. Приличащи на глутница кучета, войниците тръгнаха подире й, но тя все пак успя да притича до реката. Изравни се с нея и пое надясно — към долината. Зад гърба й изтрака затвор на пистолет и жената успя да сведе глава, колкото куршумът да изсвисти покрай ушите й.
— Не стреляйте бе, маймуни прости! — извика по всяка вероятност началникът, който ръководеше операцията. — Трябва ни за разпит.
На светлината на фенерите бялата шама на Тесай пърхаше като крила на огромна нощна пеперуда около пламъчето на свещта.
— Спрете я! — нареди офицерът. — Не й позволявайте да се измъкне.
И все пак, тя беше пъргава като газела, леките й сандали летяха по неравната земя, докато тежковъоръжените войници се задъхваха по следите й. Щом усети, че може да им се измъкне, я обзе нов прилив на надежда, давайки й повече сили.
Постепенно шумът от стъпките на преследвачите й се изгуби в далечината, а и фенерите вече не достигаха със светлината си до нея. Тъкмо тогава обаче налетя на някаква ръждясала телена ограда. На три места — в диафрагмата, в хълбоците и в коленете — металните жици се впиха болезнено в тялото й. От удара в слънчевия сплит Тесай остана без дъх, а металните бодли пробиха дебелия плат на дрехата й и се впиха в плътта й. Бегълката се чувстваше като риба, оплетена в мрежата на рибаря и безсилна да се освободи. След няколко секунди нечии силни ръце я хванаха изотзад и я издърпаха грубо от оградата. При рязкото движение мрежата раздра кожата й на няколко места и Тесай заплака — не толкова от болка, колкото от отчаяние. Един от войниците я грабна за китката и изви ръката й до гърба, смеейки се доволно на жалните й викове.
Най-накрая се показа и запъхтяният от умора офицер. Беше доста пълен и дори в подобна хладна нощ обилно се потеше. Потта бе покрила дебелите му бузи и те лъщяха на светлината на фенерите.
— Не я измъчвай, тъпоумнико! — тросна се началникът на подчинения си. — Това да не ти е улична престъпница. Имаш пред себе си високопоставена дама. Закарайте я в камиона, но да не сте си позволили своеволия.
Двама души я хванаха за ръцете и я поведоха към камиона. Така я бяха сграбчили, че краката й едва докосваха земята. Стигнаха машината, отвориха вратата на кабината и я поставиха до униформения шофьор. Възпълничкият офицер се отпусна тежко на седалката до пленницата и тя бе като затисната под килограмите му. Войниците се качиха отново отзад и шофьорът включи на скорост и потегли.
Тесай продължаваше тихичко да плаче, докато офицерът не я изгледа с крайчеца на окото си. Доколкото можеше да се съди по отразената светлина на фаровете, на нея й се стори, че изражението му е по-скоро мило и състрадателно, във всеки случай противоречащо на действията му.
— Къде ме водите? — попита пленницата, опитвайки се да спре сълзите си. — Какво лошо съм направила?
— Имам заповед да ви отведа при полковник Ного, главнокомандващ на военния окръг. Желае да ви разпита какво знаете за дейността на бунтовниците шуфти в района на Гоям — обясни й накратко офицерът, докато камионът се друсаше по неравния път.
Двамата се умълчаха за известно време, сетне офицерът заговори тихо на английски:
— Шофьорът говори само амхарски. Искам да ви кажа, че навремето познавах баща ви, алто Земен. Добър човек беше. Съжалявам за това, което ви се случи тази вечер, но аз съм просто лейтенант и трябва да изпълнявам заповедите на началниците си.
— Разбирам, че нямате избор, лейтенанте. Не ви обвинявам в нищо.
— Името ми е Хамед. Ако мога, ще ви помогна с нещо. В памет на алто Земен.
— Благодаря ви, лейтенант Хамед. В момента от всичко на света най-много са ми нужни приятели.
Докато чакаха хаосът в гробницата да премине, въздухът да се изчисти от задушливия прах, а каменните блокове да се наместят и да престанат да падат, Никълъс се зае с лекарските си задължения и превърза раните, които Роян бе получила при бягането. Разрезът по слепоочието й не беше дълбок, общо взето, драскотина. Нямаше нужда да се шие. Затова той дезинфекцира раната и я залепи с цитопласт. Повече беше пострадало рамото, поело удара на падналия отломък. За да намали големия отток, го намаза с крем против синини.
Неговите контузии не бяха удостоени с такова внимание. Само час след голямото срутване той бе готов отново да влезе в гробницата. Остави Роян и Сапьора да го чакат при кладенеца и се върна на площадката в края на стълбището. Носеше дълга бамбукова пръчка и ръчна лампа, свързана с електрогенератора.
През цялото време Никълъс отваряше очите си на четири и предпазливо опипваше с бамбука тавана на шахтата. Излизайки най-сетне на площадката, първото, което забеляза, бе, че тръстиковата врата към галерията е съборена и буквално смачкана от голям каменен блок. Кутиите за амуниции, включително осемте, в които бяха прибрали статуетките от олтарите, бяха разхвърляни на всички страни, някои се подаваха само наполовина от купищата прах и натрошени камъни. Първата му работа бе да издърпа на една страна пълните. Една по една ги отваряше и всеки път сърцето му радостно подскачаше, щом статуетката се окажеше невредима в дунапреновия си калъф. Беше истинско щастие, че нито една от скъпоценните находки не беше пострадала при срутването. След това се зае с изнасянето им, но пак предпочете да върши всичко сам и осем пъти измина разстоянието до моста и обратно. Оттам грижата за статуетките поемаше Сапьора.
Тръгна отново към гробницата и Роян настоя да го придружи. Той се опитваше надълго и нашироко да й изброи опасностите и неприятностите, които можеха да й се случат, но така и не успя да я разубеди. Когато обаче застана на площадката пред гробницата, тя сама трябваше да признае, че гледката надминаваше въображението й.
— Всичко е унищожено — гледаше тя пред себе си и не искаше да повярва. — Такива прекрасни произведения на изкуството. Не мога да повярвам, че Таита го е сторил нарочно.