Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Започваш ли да разбираш в какво сме попаднали? — попита той и се опита да изглежда страшен. — В поредната клопка на Таита. Намираме се в лабиринт. Ако не беше кабелът на лампата, отдавна да сме се изгубили.
Тя изгледа с мрачно изражение тунела, от който идваха, и хвърли по един поглед на двете врати встрани.
— Когато Таита е строил това чудо, не е подозирал, че някой ден ще настъпи ерата на електричеството. Очаквал е крадецът, проникнал в гробницата, да разполага със същите подръчни средства като него. Представи си да се бяхме озовали на това или на което и да е друго място в лабиринта без електрическия
Роян потрепери от страх и инстинктивно се хвана за ръката му.
— Не ме плаши! — прошепна тя, сякаш някой ги подслушваше.
— Играта започна да загрубява — отсъди Никълъс. — Бях започнал да изпитвам топли чувства към стария мошеник, но напоследък си променям мнението за него.
Тя отново потрепери и го подкани:
— Да се връщаме. Не трябваше да се втурваме така неподготвени. Трябва да се върнем и да обмислим нещата. Освен това имам усещането, че ни дебне опасност… Опасност реална, не просто да се изгубим в лабиринта. Нещо като това, което ни се случи в галерията.
Хванаха края на електрическия кабел, провлачил се по пода на коридорите, и започнаха да се връщат по следите си. По колкото повече стъпала слизаха, толкова повече им идеше да хукнат към спасителния изход от лабиринта. Нито за миг не пускаха ръцете си. И на двамата им се струваше как нечие злокобно присъствие изпълва мрака зад тях, как ги следва при всяка крачка и дебне мига, в който да ги смаже под силата на съвършения си разум.
Военният камион, в който бяха качили арестуваната Тесай, излезе от селото и пое по пътя, следващ течението на река Дандера. Пътят водеше до началото на стръмната планинска пътека към бреговете на Абай.
— Щабът на главнокомандващия не се намира в тази посока — отбеляза Тесай и лейтенант Хамед се размърда неспокойно на седалката до нея.
— Полковник Ного не се намира в постоянната си квартира. Имам заповед да ви отведа на друго място.
— Там, накъдето сме тръгнали, има само едно възможно място. Базовият лагер на чуждестранната проучвателна компания „Пегас“.
— Полковник Ного е свикнал да използва лагера на „Пегас“ при действията си срещу шуфтите в долината — сякаш започваше да се оправдава офицерът. — Имам заповед да ви отведа именно там.
Нататък, през цялото мъчително пътуване по изровения път, никой не проговори. Беше почти пладне, когато излязоха на края на платото и завиха в отклонението, водещо към лагера на „Пегас“. Щом видяха Хамед на предната седалка, пазачите в маскировъчни униформи вдигнаха ръце за поздрав и пуснаха камиона в базата. Шофьорът зави и паркира пред едно от продълговатите бунгала близо до входа.
— Изчакайте тук, ако обичате — обърна се учтиво към арестантката Хамед и слезе от камиона. Изгуби се във вътрешността на бунгалото, но се забави само няколко минути. — Ако обичате, последвайте ме, войзеро Тесай.
По всичко личеше, че се чувства неловко и докато й помагаше да слезе от камиона, нито веднъж не я погледна. Заведе я до входа на бунгалото и се отдръпна встрани, за да й направи път.
Тесай огледа просторната стая, която бе почти празна.
Пръв я удостои с вниманието си полковник Ного. Зад тънките, метални рамки на очилата му очите му изглеждаха изключително студени. Както винаги униформата му стоеше безупречно на тънкото му тяло; за разлика от друг път обаче беше гологлав. Кафявата му барета лежеше на масата пред него. До полковника на стола си се беше облегнал Джейк Хелм с ръце, скръстени пред гърдите. От пръв поглед, и най-вече заради късо подстриганата му коса, човек можеше да го вземе за младо момче, но когато се взря по-отблизо в тексасеца, Тесай забеляза колко бледа е кожата на лицето му и как в ъгълчетата на очите му са се образували първите старчески бръчки. Хелм беше облечен в риза без яка и в дънки, които от честото пране бяха станали почти бели. Сребърната катарама на колана му беше украсена с изображение на глава на мустанг. Ръкавите на памучната му риза бяха навити над лактите и изпъкналите му бицепси се открояваха. Американецът дъвчеше изгасналия фас от евтина холандска пура в устата си и от миризмата на силен тютюн дъхът му ставаше още по-неприятен и предизвикателен.
— Много добре, лейтенант — похвали Ного подчинения си на амхарски. — Почакайте отзад. Ще ви повикам, когато имам нужда от вас.
Хамед излезе пред бунгалото, а Тесай попита:
— По какви причини съм арестувана, полковник Ного?
Двамата мъже насреща й не благоволиха да й отговорят. И единият, и другият я пронизваха с безизразните си погледи, сякаш беше станала прозрачна.
— Искам да знам причината за това с нищо незаслужено отношение към личността ми — продължаваше арестантката.
— Взела си участие в действията на банда известни терористи — отвърна й невъзмутимо полковникът. — Според собствения ти дял в техните акции ти самата си се превърнала в шуфта.
— Това не е истина.
— Освен това сте нарушили правата на компанията ни, разполагаща с пълна концесия върху природните богатства на долината — намеси се Хелм. — Заедно със своите съучастници си организирала проучвателни действия в район, принадлежащ по закон единствено на компанията „Пегас“.
— Никакви проучвателни действия не сме вършили и никакви полезни изкопаеми не сме търсили — възрази смаяната Тесай.
— Напротив, напротив, до ушите ни стига съвсем различна информация. Имаме доказателства, че сте издигнали бент на река Дандера…
— Това няма нищо общо с мен.
— Но иначе не отричаш, че бент съществува?
— Това няма нищо общо с мен — повтори тя. — Аз не членувам в никаква терористична група и не съм взимала участие в никакви „проучвателни“ операции.
Не казаха нищо. Ного си записваше нещо в тефтера пред себе си, а Хелм стана от стола си и отиде до прозореца вдясно от Тесай. Настана тягостно мълчание, което се проточи, докато Тесай не реши, че повече не издържа. Добре разбираше, че искат да я сломят с желязното си търпение, но гробната тишина в помещението я влудяваше.