Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Да! — извика тя с възторг. — Погледни — в отсрещния край на помещението има врата. Я подай светлината да видя по-добре.
Мощният прожектор освети черния квадрат, който ги чакаше от другата страна на хранилището. Тъмната врата сякаш ги канеше при себе си, усмихваше им се примамливо и ги чакаше да я последват към неизвестното. Двамата почти се затичаха и бързо се озоваха между тръстиковите кошници и глинените делви. Щом обаче краката им се докоснаха до пода на помещението, като че ли невидима преграда изведнъж се изпречи на пътя им и ги изблъска в обратна посока.
— Божичко! — хвана се Никълъс за гърлото и едва не се задави. — Да се връщаме, трябва веднага да се връщаме.
Тя се бе свлякла на колене до него и също отчаяно се бореше за въздух.
— Ники! — опита се да извика, но въздухът така и не успя да излезе от дробовете й. Стори й се как нечия невидима ръка я е стегнала в метален клуп и иска да смаже гърдите й. От силата на налягането дробовете й се изпразниха, а тя дори не можеше да вдиша повторно.
— Ники! Помощ! — Роян се задушаваше и се мяташе като риба на сухо по пода. Крайниците й отмаляваха с всяка секунда, пред погледа й се появиха цветни петна и почти закриха зрението й. Вече нямаше сила дори да стои на крака.
Никълъс се надвеси над нея и се опита да я вдигне, но и той беше омаломощен. И неговите крака едва го държаха, а трябваше да поеме и тежестта на Роян.
„Четири минути — работеше трескаво мисълта му. — Разполагаме с четири минути, преди да настъпи мозъчната смърт. Дотогава трябва да сме се добрали до кислород.“
Както стоеше зад гърба на Роян, пъхна ръце под мишниците й и сключи пръсти пред гърдите й. Отново се опита да я вдигне, но силите му сякаш го бяха напуснали завинаги. С мъка започна да върви гърбом към стъпалата, които бяха прескочили тъй лекомислено на слизане, и при всяко движение се спираше да почине. Младата жена вече беше изгубила съзнание и тежеше като труп в ръцете му. Краката й се влачеха по каменния под и вече не усещаха нищо.
Най-сетне петата на Никълъс удари най-долното стъпало и той едва не се прекатури назад. С последни усилия успя да запази равновесие и да почне да се катери по стръмната стълба. Краката на Роян безжизнено се влачеха, удряйки се по ръбестите стъпала. Никълъс искаше да повика Хансит на помощ, но беше останал без глас.
„Ако сега я изпуснеш, тя е загубена“ — повтаряше си непрекъснато и успя да се пребори с още пет стъпала. През цялото време дробовете му жадно търсеха спасителния въздух, но така и не го намираха. Силите го напускаха капка по капка през изопнатите му жили, а образите пред очите му ставаха все по-замъглени и разкривени.
„Въздух — молеше се той. — Моля те, Господи, дай ми да дишам.“
Като по чудо, все едно Бог наистина се беше вслушал в молитвата му, в последния момент гърлото му бе погалено от първите глътки кислород. Дробовете му най-сетне успяха да се изпълнят със спасителния газ и силата се възвърна в мускулите му. Никълъс стегна прегръдката си около гърдите на Роян и с удвоени усилия я вдигна нагоре. Без да я изпуска нито за миг, успя да изкатери и последните няколко стъпала и да се измъкне от хищната паст на шахтата. Спря се чак в горния край на отвора, където на плочите го чакаше Хансит.
— Какво стана, ефенди? Какво ви се случи на двамата с госпожата?
Никълъс дори нямаше сили да му отговори. Вместо това просна безжизненото тяло на Роян до себе си и я зашляпа през лицето.
— Хайде! — молеше се. — Говори! Кажи ми нещо!
Но тя не отговаряше. Никълъс се надвеси над лицето й, долепи уста до разтворените й устни и с все сила духна в безжизненото й гърло. Продължи операцията, докато не долови първите слаби движения на гръдния й кош.
Изправи се отново и започна да брои до три.
— Хайде, любима, хайде, скъпа, дишай!
Но мъртвешкото й, жълтеникаво лице си остана същото.
Никълъс отново се надвеси над нея и когато повторно изпълни устата и гърлото й с въздуха от собствените си дробове, тя помръдна.
— Точно така, любима — окуражи я той. — Дишай! Дишай, заради мен.
Опита още веднъж, но тогава тя самата го избута настрани и уморено се надигна. Блуждаещият й поглед обиколи напрегнатите лица на хората около нея, които не смееха да откъснат очи от нея. Сред всички тъмнокожи имаше само един бял човек, нормално бе да предположи, че това е Никълъс.
— Ники! Какво стана с мен?
— Не съм много сигурен… Но какво и да е било, едва не ни видя сметката и на двамата. Как си?
— Имах чувството, че нечия невидима ръка ме е сграбчила за гърлото и иска да ме удуши. Не можех да дишам и накрая припаднах.
— Предполагам, че в помещението има някакъв газ, който гони кислорода над определена височина — обясни й набързо. — Оставаха ти по-малко от две минути, преди да си отидеш завинаги. На човек са му нужни четири минути без кислород, за да убие мозъка си.
— Главата ме боли ужасно — оплака се Роян и притисна с пръсти слепоочията си. — Чух те как ме викаш. Нарече ме „любима“ — очите й свенливо се сведоха към земята.
— Сигурно съм се изпуснал — вдигна я той на крака, а тя олюлявайки се, се отпусна върху него. Допирът до меките й, топли гърди сякаш му вдъхна допълнително живот.
— Още веднъж трябва да ти благодаря, Ники. И без това съм ти толкова задължена. Никога не бих могла да ти се отплатя за всичко, което стори за мен.
— Сигурен съм, че все ще измислим някакъв начин да го сториш.
Едва сега Роян усети, че ги наблюдават, и се отдръпна.
— За какъв газ говореше? И как е проникнал там, долу? Да не би Таита да е приготвил нов капан, а, Ники?
— По-вероятно е газовете да са резултат от разпадането на веществата — реши той. — Щом са се задържали в дъното на хранилището, значи са по-тежки от кислорода. Предполагам, че става дума за въглероден двуокис, но не е изключено да става дума за метан. Мисля, че метанът беше по-тежък от въздуха.
— Дали Таита го е сторил нарочно? — започна да разсъждава тя, а в това време руменината се връщаше по бузите й. Личеше си, че се оправя.