Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Следващата спирка по маршрута им представляваха две дълбоки ниши, в които от земята почти до тавана стояха наредени купища по-големи и по-малки кутии и ковчежета от кедрово дърво. Върху всички кутии стоеше нарисуван царският картуш на Мамос, а под него — различни сцени от сложните ритуали по гримирането на фараона. На едни кутии беше изобразено как робите очертават очите му с черен туш, на други — как пудрят лицето му с бял антимон и начервяват бузите му с пудра, как го бръснат или обличат.
— В малките ковчежета е прибрана цялата козметика на фараона — предположи Роян, — а в раклите са прибрани дрехите му. Сигурна съм, че слугите на Мамос не са пропуснали нито едно от ритуалните и церемониални облекла, които покойният им владетел трябва да носи в Отвъдното. Не можеш да си представиш с какъв интерес бих ги прегледала.
Поредните сцени от живота на фараона се отнасяха до сватбата му с младата девица, обичната господарка на Таита. Лицето на царица Лострис беше предадено с най-трогателни подробности. Сякаш художникът сам бе останал запленен до смъртта си от красотата на своята покровителка и държеше не само да запази лика й за вечни времена, но ако може и да измисли нещо с четчицата си, та да я доближи до самото съвършенство. Мъжкото начало у Таита не бе могло да се сдържи и с прозираща в цялата картина наслада той си беше играл върху разголените й гърди и върху всичко онова, което превръщаше царицата в символ на женската прелест.
— Колко ли я е обичал Таита? — запита се Роян с известна ревност в гласа. — Няма и една краска, която да е сложил върху портрета й без любов…
Никълъс се усмихна и я прегърна през раменете.
Продължиха към края на галерията. В следващата част от огромното хранилище се натъкнаха на не по-малко кедрови кутии, отколкото преди малко. Върху миниатюрите, изрисувани по капаците на ковчежета, стоеше египетският фараон, наполовина скрит под камарите бижута и скъпоценности. Пръстите на ръцете и на краката му почти не се виждаха под многото пръстени, върху гърдите си носеше златни медальони, китките му се губеха под масивни гривни, а също и ръцете над лактите. На едно от изображенията си покойният владетел бе сложил на главата си двойната корона на обединеното египетско царство: отдолу стоеше червената корона на Долното царство с глава на лешояд отпред, над нея — бялата, обвита от тялото на царската кобра, символ на Горното. На едно от съседните ковчежета пък носеше синята корона, с която влизаше в сражение, на следващото — тъй наречения немес, от който се проточваха дълги висулки от злато и лапис лазурит.
— Ако всяка една от кутиите наистина съдържаше това, което е показано на капака й… — замечтано изрече Никълъс, но мисълта му се струваше толкова невероятна, че замълча. Въображението му започна трескаво да прехвърля какви несънувани възможности биха му предоставили подобни скъпоценности, ако успееше да сложи ръка върху тях.
— Спомняш ли си какво пише Таита в свитъците? — попита Роян, явно заета с подобни мисли. — Не мога да повярвам, че подобни съкровища са могли да бъдат събрани на едно място по едно време. — Изглежда, че онова, за което той пише в тайното си завещание, се намира пред очите ни. И последният диамант, и последното зрънце злато стоят непокътнати в своите кутии — така както е искал покойният Мамос.
В последните две помещения по пътя към края на галерията стояха подредени тъй наречените ушабти: малки куклички, направени от зелен, гледжосан порцелан или от кедрово дърво. Цялата колекция представляваше същинска армия от дребни люде, мъже и жени, всички заети в ежедневната си работа. Имаше жреци и писари, съдии и лекари, градинари и земеделци, хлебари и пивовари, слугини и танцьорки, шивачки и перачки, войници и бръснари, както и най-прости селяни, леещи потта си на полето. Всеки от тях държеше в ръце инструментите, с които си изкарваше прехраната, и беше облечен в дрехите, издаващи общественото му положение и занаята, който упражнява. На малките човешки фигурки се падаше тежката задача да придружат своя господар в задгробния живот, за да продължат да му служат. Където и да отидеше след смъртта си фараонът, каквото и да поискаха боговете от него да свърши, той имаше своя подчинен, който да работи вместо него.
Най-накрая се озоваха в дъното на приказната галерия. Пътят им беше препречен от няколко реда прозрачни екрани, висящи от тавана до пода. Навремето това ще да са били завеси от ослепително бял лен, опънати пред царската гробница, за да пазят съня на покойника. Сега обаче, няколко хиляди години по-късно, от тях бяха останали само полуизгнили парцали, разядени от времето и заприличали на огромни, но безжизнени паяжини. Като окачени на рибарски мрежи по дължината на стопилите се платове висяха тук-там звезди и розетки от злато. Отвъд прозрачните паяжини обаче ясно се очертаваше тъмният силует на зееща врата.
— Това трябва да е входът към истинската погребална камера — прошепна Роян. — Между нас и фараона остава само някакъв си крехък воал.
И все пак двамата чакаха разколебани на прага, сякаш ги обземаше страх да направят последната крачка от дългия изминат път.
Мек Нимур беше стар войник и през дългите години, прекарани в кървава борба, се бе нагледал на всякакви рани и болести. Много от тях се беше научил да лекува сам и това помагаше на него и войниците му да оцелеят в неравната битка с враговете. Отрядът, който водеше, беше твърде малоброен и не можеше да си позволи лекар, затова самият той се грижеше за ранените и болните, заради което и постоянно държеше под ръка малка аптечка.
Нареди на хората си да отнесат Тесай в една от сламените колиби в близост до кариерата. Щом се скриха от погледите на войниците, Мек свали съдраните й дрехи и огледа раните по тялото й. Проми всяка една с дезинфектант, там, където обгарянията му се сториха по-опасни, ги превърза с чист бинт. Обърна я по корем и счупи стъклената обвивка на иглата за единствената си спринцовка. Уредът му стоеше винаги подръка и предварително бе напълнен с антибиотик, изпълняващ най-различни предназначения.
Тесай се сви от болка, когато заби иглата в тялото й и той побърза да се оправдае:
— Е, разбираш, че не съм професионален лекар.
— За мен ти си единственият истински лекар на света. О, Мек! Колко пъти с ужас си мислех, че повече няма да те видя. Не ме плашеше толкова смъртта, колкото раздялата с теб завинаги.
Мек извади дрехи от чантата и й ги подаде да се облече. И фланелката, и панталоните бяха шити за далеч по-едра фигура от нейната. Сам нави крачолите й и нежно я погали по прасците. Ръцете му бяха тези на любовник, не на суров и кръвожаден войник.
— Представям си колко ужасно изглеждам — оплака се Тесай и почернялата й от кръв уста се сви в кисела усмивка.
— Напротив, даже си красива — възрази й. — За мен ти винаги си красива.
За да я увери наистина в чувствата си, леко я потупа по бузата, внимавайки да не засегне някоя от раните.
В този момент от далечината се разнесе автоматична стрелба. Тракането на калашниците се губеше из долината, което подсказваше, че престрелката се води на сравнително безопасно разстояние от бента.