Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Плешивото теме на инженера се показа в дъното на аркадата, но когато се изкачи до площадката, и той не можа да сдържи възхищението си. Пред безценните съкровища, които се разкриваха в приказната аркада, устата му безпомощно увисна и той широко отвори очи. Трябваха му няколко минути да се овладее след преживяния шок и да се върне към по-прозаичната тема отпреди малко.
— Сериозно ти говоря, шефе! Според мен ни остава по-малко от час да избягаме оттук. Бентът няма да издържи. Освен това хората на Мек вече са се отдръпнали в хълмовете над началото на пролома и
— Добре, Сапьоре, тръгваме. Видя ли кутиите, подредени на площадката пред стълбите?
Той кимна утвърдително и Никълъс продължи:
— Накарай хората да ги натоварят и тръгвай с тях към манастира. Ти лично отговаряш за пренасянето. Ние ще те последваме заедно с останалите по пътеката.
— Не си губи времето. Колкото и скъпи да са всички тези джунджурийки, не струват повече от живота ти. Повтарям ти, тръгвай още сега.
— Съгласен съм с теб, но приятелски те съветвам да не използваш думата „джунджурийки“ в присъствието на Роян. Може да се получат неприятни сцени.
Сапьора вдигна рамене.
— Само да не кажеш, че не съм те предупредил.
Обърна гръб на приятеля си и се изгуби по стълбите.
— Нали знаеш къде сме скрили лодките? — подвикна му Никълъс. — Ако стигнеш преди мен, веднага започвай да ги надуваш. Идваме веднага.
Даниъл си отиде, а той хукна към другия край на аркадата, където Роян продължаваше да се занимава с бижутата на фараона.
— Стига толкова! — извика й. — Нямаме повече време, трябва да се махаме.
— Ники, не можем да оставим…
— Вън ти казвам! — дръпна я за ръката. — Това, което трябва да направим сега, е да изчезваме възможно най-скоро. Освен ако не искаш да се възползваш от опразнената гробница за лични цели.
— Не мога…
— Млъкни, луда жено! Веднага! Бентът всеки момент може да се разкъса.
Тя обаче се освободи от ръката му, грабна с пълни шепи от скъпоценностите в краката си и започна да ги тъпче по джобовете.
— Не мога да ги оставя така.
Този път Никълъс я хвана през кръста и я преметна през рамото си.
— Щом ти казвам нещо, ще ме слушаш — тросна й се той и хукна с все сили към изхода.
— Ники! Веднага ме пусни — риташе Роян с крака из въздуха, зачервена от яд, но той вече слизаше по стълбите.
Хансит и останалите тъкмо изнасяха последните кутии и изчезваха през отвора в другия край на тунела. Бяха качили товара върху главите си и бързаха, колкото им позволяваше тежестта му.
Едва сега Никълъс остави Роян на земята.
— Обещаваш ли, че ще се държиш като добро момиче? Ние не си играем, грози ни смъртна опасност. Като казвам „смъртна“, имам предвид „смъртна“.
— Знам — примири се тя. — Просто не можех да се разделя с останалото.
— Достатъчно сме говорили, трябва да тръгваме. — Сграбчи я за ръката и хукна към изхода на лабиринта. Още при първите стъпала тя се освободи от пръстите му и затича нагоре, като скоро го остави далеч зад себе си.
Дори и с тежките кутии върху главите си носачите показваха завидна бързина. Никълъс и Роян се оказаха като заклещени между помощниците си, които подобно на тях с тревожно очакване търсеха знаците по стените, които да ги упътят из лабиринта. Най-накрая излязоха на централното стълбище и с облекчение се насочиха към изхода. Сапьора чакаше на площадката пред разрушената галерия и щастливо си отдъхна, когато забеляза приятелите си между останалите.
— Доколкото си спомням, ти казах да бързаш към лодките — скара му се Никълъс.
— Страхувах се да не се окажеш най-големия глупак на земята — оправда се той. — Де да ви знам няма ли да се забавите в гробницата.
— Трогнат съм, Сапьоре — потупа го мечешки по рамото Никълъс и тримата заедно продължиха надолу по рампата, за да излязат на моста над кладенеца. — Къде е Мек? — попита задъхано, докато Уеб пъргаво прескачаше препятствието. — Виждал ли си Тесай?
— Тесай се върна най-после. Случили са й се ужасни неприятности. Като я видях на какво е заприличала… Изглежда, здравата са я били.
— Какво са я правили? — пребледня Никълъс. — Къде е сега?
— Доколкото разбрах, била попаднала в ръцете на Шилеровите горили, които са я смазали от бой. Хората на Мек я отнесоха към манастира. Ще ни чака при лодките.
— Благодаря на Господ, че е още жива — въздъхна с облекчение приятелят му. — Ами Мек?
— Опитва се да спре атаките на Ного. Цяла сутрин из района се стреля с автомати и минохвъргачки. Когато силите му свършат, и той смята да се оттегли към манастира.
Последните метри до изхода на шахтата трябваше да пробягат сред вода до глезените, внимавайки да не се подхлъзнат по коварния под. Най-сетне се измъкнаха под открито небе и прескочиха малкия бент, за да стъпят на сравнително безопасното каменно дъно на пролома. Никълъс вдигна глава към бамбуковата стълба, по която Хансит и останалите пъргаво се катереха, сякаш кутиите за амуниции не им пречеха.
В този миг долови добре познати звуци. Ослуша се за секунда-две, сетне мрачно се обърна към Роян.
— Автоматична стрелба! Мек продължава да се съпротивлява, но противникът е вече съвсем близо.
— Чантата ми! — понечи тя да хукне към сламените колиби. — Трябва да си взема нещата.
— Не мисля, че толкова ще ти трябва пижама! — улови я навреме и я поведе към стълбата. — Единственото, от което всички имаме нужда, е да се измъкнем възможно най-бързо от обкръжението на Ного. Хайде, Роян, да бързаме!
Един по един последните бегълци се уловиха за бамбуковите пръти и когато благополучно се оказаха на върха на скалата, Роян с изненада откри, че въпреки влажната пръст в краката й времето е хубаво и слънцето грее високо в небето. След няколкото дни, прекарани в тъмните и усойни подземия на гробницата тя напълно бе изгубила представа за времето. Обърна лице към слънцето и за момент се порадва на топлещите му лъчи, а Никълъс броеше носачите, разтревожен да не са забравили някого на дъното на пролома.