Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
„Ще изчакам да се приближат — реши Мек. — Искам да ги очистя всички наведнъж, но би било твърде хубаво, за да се получи. Би било чудесно, ако убием четирима-петима и по възможност да оставим неколцина ранени в храстите. — По лицето му се изписа жестока усмивка. — Достатъчно е само някой ранен в корема да заквичи и другарите му по задните линии веднага ще прекратят стрелбата.“
Обърна се отново нагоре към хълма и се увери, че леката картечница на отряда му следи от гнездото си кога ще й дойде времето да се намеси. Картечарят Салим чакаше сигнала на командира си, за да почне стрелба по противника. Мек се беше уверил, че другарят му го бива за тази работа повече от всеки друг. При повече късмет той сам можеше да повали петима-шестима от враговете.
„Ще видим кой кого — продължаваше да се окуражава. — Най-важното е да наредя всичко във времето.“
Едва сега забеляза, че в скалите под него зее широк отвор. „Няма да посмеят да прехвърлят скалите и да се изложат на огъня ни. Вместо това ще гледат да се промъкнат през дупката. Тогава ще ги ударим.“
Отново погледна към картечницата. Салим не сваляше очи от него и чакаше сигнала за стрелба. Спокоен, че всичко е наред, Мек насочи отново вниманието си надолу по склона.
„Да. Линиите им се сгъстяват. Едрото момче най-вляво е напуснало позицията си отпреди малко. Двамата встрани от него също са тръгнали да се промъкват към пролуката.“
Маскировъчните униформи на войниците се сливаха напълно с пейзажа. Бяха обвили дулата на оръжията си с парцали, за да не блестят на слънцето. Ако не бяха движенията им и тъмните им лица, никой не би могъл да ги различи сред храстите. Вече се намираха толкова близо, че от време на време Мек улавяше с поглед дори бялото на очите им. За свое съжаление обаче не можеше да открие картечаря им.
Трябваше още с първия изстрел да лиши противника си от най-мощното му оръжие.
„Уф, ето го — въздъхна с облекчение, когато най-сетне забеляза целта си в десния фланг на напредващия отряд. — За малко да го изпусна.“
Войникът беше по-скоро нисък, с набито телосложение. Раменете му — изключително широки, дългите му като на маймуна ръце носеха картечницата, все едно беше от дърво. Оръжието бе съветско производство, модел РПД, калибър 7,62 мм. Картечарят се издаде с картечните ленти, овесени около раменете му, които блеснаха за миг между храстите.
Мек се сниши към земята и пропълзя зад скалата, която използваше за прикритие. Натъкми калашника си на позиция за бърза стрелба и опря дървения приклад о бузата си. Автоматът отдавна се бе превърнал в част от самия него. Някакъв майстор в Адис Абеба бе внесъл няколко промени в механизма му специално за негово удобство. Беше шлифовал дулото му и монтирал оптически мерник. И едното, и другото имаха за цел повишаване точността на калашника, който имаше навика да пуска куршуми във всички посоки без желаната. Макар да не можеше да замести снайпера, автоматът на Мек бе достатъчно добър да уцелва при всеки изстрел петсантиметровата мишена от сто метра дистанция.
Човекът с картечницата се намираше на петдесет метра надолу по склона. Мек погледна за последен път надясно, колкото да се увери, че още трима войници се насочват към отвора в скалите. Ако така продължаваха, Салим щеше да ги отнесе с един-единствен откос. Спокоен, че нещата вървят, както ги беше предвидил, той погледна през мерника и го нагласи в корема на картечаря. За ориентир използваше катарамата на колана му. След като се прицели добре, натисна спусъка и даде три последователни изстрела.
Калашникът коварно избоботи в ушите му, но важно в случая беше не тъпанчетата му да останат здрави, а куршумите да попаднат в целта. Тялото на човека се разкъса от трите парчета олово като с нож. Първото го улучи в корема, второто — в гърдите, последното — в долния край на врата. Войникът се извъртя на мястото си, ръцете му се вдигнаха във въздуха и той се подкоси назад, падайки зад високите треви.
Целият отряд на Мек изведнъж започна да стреля. Той самият се чудеше колко ли души е успял да порази Салим, но зрелището вече беше свършило. Колкото от противниците бяха оцелели, всички бяха залегнали и не смееха да си покажат главите. Само синкавият дим от оръжията им издаваше къде са се разположили, а храстите се тресяха при всеки изстрел на калашниците им.
По едно време сред грохота от стрелбата и свистенето на куршумите над скалите някой от войниците започна да крещи от болка:
— Раниха ме. Аллах да ви благослови, помогнете ми.
Гласът му отекна по целия склон и противниковият огън видимо отслабна. Мек използва случая да смени пълнителя на автомата си.
— Пей, птиченцето ми, пей! — закани се на невидимия си враг.
Бяха нужни задружните усилия на Никълъс, Хансит и осем други помощници, за да бъде повдигнат каменният капак на саркофага. Залитайки под огромната му тежест, те най-после успяха да го облегнат невредим върху стената. След това Роян и Никълъс застанаха на постамента на саркофага и погледнаха вътре.
Между каменните стени лежеше пъхнат огромен дървен ковчег, изпълнил целия саркофаг. И на неговия капак бе изваяна все същата скулптура, изобразяваща легналия фараон. Беше положен в поза на мъртвец с кръстосани пред гърдите ръце и символите на царската власт в тях. Ковчегът беше позлатен и инкрустиран с полускъпоценни камъни. От легналото си положение фараонът гледаше със сериозни очи хората, които бяха посмели да го обезпокоят.
Напрегнаха мускули и извадиха ковчега навън. Колкото и тежък да беше той, не представляваше нищо в сравнение с гранитния капак отпреди малко. С възможно най-голямо внимание Никълъс разчупи златните печати и разряза дебелия пласт втвърдена смола, който придържаше капака към стените на ковчега. Отвориха го и вътре откриха още един, отново закотвен неподвижно между стените на външния. И него отвориха само за да открият трети. Все едно им бяха подарили огромна матрьошка за рождения ден и бързаха да видят какво се крие в сърцевината й. Колкото повече капаци отваряха, толкова повече се смаляваше и изображението на фараона върху тях.
Най-накрая преброиха общо седем ковчега, един от друг по-изящно украсени и по-щедро обсипани със злато и скъпоценни камъни. Седмият ковчег беше малко по-голям от естествен човешки ръст и целият излят от масивно злато. Светлината на лампите обхвана лъскавия метал и отражението наподобяваше хиляда огледала, наредени едно до друго. Ярките лъчи достигнаха и до най-отдалечените кътчета на погребалната камера.
След изтощителен труд десетината мъже вдигнаха и капака на последния ковчег. Първото, което видяха, бяха купищата цветя оставени под него. Бяха изсъхнали още преди хилядолетия и трудно можеше да се определи първоначалният им цвят. Ароматът им също се бе изгубил и единствената миризма, която блъсна Никълъс в носа, беше дъхът на старо. Цветчетата, превърнали се във великолепен хербарий, само при докосване с пръст се разпадаха на хиляди парченца, все едно бяха изгоряла хартия. Изсъхналите цветя бяха положени върху тънък пласт фин лен; някога той ще да е бил бял като сняг, но от времето, а и заради растителните сокове на някога свежите цветя беше станал жълтеникавокафяв. Между гънките му търсачите отново уловиха блясъка на злато.
Никълъс и Роян застанаха един срещу друг над ковчега и дръпнаха лененото покривало. Платът тихичко пропука и започна да се къса като тънък картон между пръстите им. Двамата най-сетне успяха да го отстранят и по лицата им се изписа изумление. Пред тях стоеше златната погребална маска на фараона. Поради обема си предаваше изображението на покойника леко увеличено, но иначе по-съвършен портрет не би могъл да съществува — и най-малката подробност от лицето ясно личеше по златната повърхност. Благодарение на незнайния майстор на маската вечността завинаги щеше да запомни лика на мъртвеца. Никълъс и Роян стояха надвесени над величественото творение и усещаха как очите на фараона, направени от обсидиан и планински кристали, ги бяха хипнотизирали. В погледа на египетския владетел се четеше тъга и обвинение, което те не можеха да не приемат.