Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Нахут бръкна с шепите си във водата и наплиска лицето си. Една от раните по бузата му беше особено дълбока и от нея обилно течеше кръв.
— Трябва да сваля дрехите, обувките си — продължаваше да се оправдава той, печелейки време. Фон Шилер обаче твърдо не го пускаше да излезе от водата.
— Ще се съблечеш, както си — нареди той и отново замахна. В другата си ръка продължаваше да държи тежкия жезъл. Нахут си каза, че само веднъж да го перне с тежката кука, със сигурност щеше да му строши черепа.
Както стоеше във водата, заподскача на един крак и започна да си сваля обувките. Сетне бавно и уморено започна да се съблича. Остана само по долни гащи. По голите му рамене добре личаха червените белези от ударите, а струйките прясна кръв се виеха като змийчета надолу по гърба.
Нахут знаеше, че няма друг изход, освен да умилостиви побъркания старец. За целта щеше да си послужи с хитрина. Смяташе да се потопи под повърхността, да преплува няколко метра навътре в тунела, да се долепи до стената и да изчака, колкото му стига въздухът в дробовете. След това щеше да се върне и да си признае, че не може да стигне до изхода.
— Тръгвай! — изрева в лицето му Фон Шилер. — Губиш време. Не си мисли, че ще те пусна току-тъй.
Нахут нагази навътре в наклонената шахта и изчака водата да стигне до гърдите му. Спря се за малко и на няколко пъти шумно пое и изпусна въздух. Най-накрая вдъхна дълбоко и се гмурна под повърхността. Фон Шилер обаче не се отдръпна нито крачка назад. Стоеше нервно на ръба на водата и дебнеше с камшика в ръка. Взираше се в тъмните води пред себе си, но не можеше да види нищо под тях. Единствено по повърхността крушките по тавана осветяваха червените петна, оставени от кръвта на египтянина.
Цяла минута изтече, без да се случи нищо, когато изведнъж нещо се размърда под водата. От мрака изникна човешка ръка, която сякаш молеше за помощ. Сетне отново бавно потъна.
Фон Шилер се наведе напред.
— Гудаби! — извика той разгневен. — Да не смяташ да си играем на шикалки?
Отговори му още една вълна, която се появи над същото място и заблещука на електрическата светлина.
— Гудаби! — продължаваше да недоволства.
Сякаш за да отговори на повикването, Нахут показа глава над повърхността. Лицето му беше пожълтяло като восък и цялото беше покрито с кръв. Устата му се отвори широко, за да изкрещи, но така и не успя да издаде звук. Водата продължаваше да кипи и Фон Шилер шеговито си каза, че сигурно подчиненият му е почнал да храни рибките. И докато старецът още не можеше да разбере какво става, водата се надигна около главата му и в кръга светлина се появиха големи червени петна. Фон Шилер дори не разбра веднага, че петната са се образували от кръвта на Нахут.
Едва след това старческите му очи забелязаха дългите, виещи се из водата силуети, които бяха наобиколили Гудаби и се хранеха от плътта му. Египтянинът отново вдигна ръка и я протегна за помощ към немеца. Този път добре се видя как цялата е нахапана и на много места е оглозгана до кокал.
Фон Шилер изкрещя от ужас и инстинктивно се отдръпна назад. В огромните черни очи на Нахут се четеше мълчалив укор. Той не сваляше поглед от стареца, а от стегнатото му гърло се отприщи продължителен, стържещ звук, в който нямаше нищо човешко.
Докато Фон Шилер безучастно наблюдаваше трагичния край на помощника си, над водата се подаде една от огромните тропически змиорки. Оголените й зъби заблестяха като кристали, устата й зейна широко и челюстите й се сключиха около гръкляна на Нахут. Той дори не направи опит да отскубне животното от себе си. Вече си беше отишъл. Само мъртвите му очи не преставаха да се взират в лицето на Фон Шилер. Змиорката продължи да се гърчи като пиявица около главата му, лъскавото й тяло смени стотици пъти цвета си, преди тежестта й да повлече Нахут Гудаби към дъното.
Главата му бавно се изгуби под черната повърхност. В продължение на дълги минути обаче водата продължаваше да мърда около мястото, където Фон Шилер го бе забелязал за последен път и дори от време на време някоя заблудена змиорка се стрелваше за стотни от секундата на открито и пак изчезваше. Едва когато хищните подводни обитателки свършиха с пиршеството си, водите се успокоиха отново и непроницаемата им повърхност стана гладка като огледало.
Немецът се обърна на другата страна и панически хукна нагоре по стълбите. Излезе на площадката с генератора, но без да спира, нахълта в разрушената галерия. Искаше му се да се скрие възможно най-далеч от ужасните змиорки, които му се струваше, че го преследват. Нямаше представа накъде върви, тичаше все направо и направо, без да се оглежда. Точно пред голямата стълба на лабиринта той с все сила се удари в каменната рамка на вратата и се просна на ахатовите плочи. Известно време остана неподвижен, като си мънкаше нещо под носа и опипваше голямата, розова цицина, излязла на челото му.
След малко намери сили да се изправи и да продължи нагоре по стълбите. Беше съвсем объркан и трудно се ориентираше. Твърде много страх му се бе събрал за последните няколко часа и вече се намираше на прага на пълното умопомрачение. Скоро се спъна и падна — този път по очи. На четири крака запълзя из тунела и след първия ъгъл отново се надигна, за да продължи нататък.
Така и не забеляза как пред краката му изведнъж се отваряше стръмната шахта, водеща към коварния капан на Таита. Кракът му стъпи в празното и старецът се претърколи през глава по четиридесетте стъпала; с насинен гръб се озова между кошниците с тор и делвите с пясък. Но и сега не спря. Вдигна се за сетен път на крака и забърза към отсрещния край на тунела. На един дъх изкачи последната стълба и се озова отново в аркадата със стенописите.
Косите му бяха разрошени, дрехите изпокъсани, погледът — безумен. Без да се спира нито за миг, Фон Шилер се насочи право към отсрещния край на галерията при гробницата на фараон Мамос. Беше на средата на дългото разстояние, когато крушките изведнъж примигнаха и аркадата потъна в полумрак, огряван само от жълтите им сияния. Скоро обаче генераторът напипа и последните капки гориво в резервоара си и лампите светнаха отново с пълна мощност. Немецът изгледа с отчаяние електрическите крушки по тавана. Знаеше какво ще последва. Още няколко минути огнените езичета на крушките весело грееха, но след това отново ярките кръгове по тавана се стесниха, преди окончателно да изчезнат.
Мракът хвърли върху полуделия от страх Фон Шилер черна, траурна плащеница. Тъмнината беше толкова непрогледна, сякаш се материализираше в някаква непозната досега субстанция, притежаваща и обем, и тегло. Той дори си мислеше, че усеща горчивия й вкус, който насила влизаше в устата му, за да го задуши.
Отново се затича напред, но всъщност не знаеше в коя точно посока. Беше изгубил чувство за ориентация и се блъсна с главата напред в каменна стена. Усети как топлата му кръв руква на тънка струйка по лицето. Беше ударил и гърдите си, та едва си поемаше дъх. Захленчи като кученце в мрака, излегна се на една страна и се сви на кълбо, подобно на плод в утробата на майка си.