Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Час по-късно отново сбърка, този път съвсем неволно. Лодката полетя странично към дъното на водопада и едва не се обърна. Двама от войниците бяха отново изхвърлени през борда. С по-умело боравене с кормилото и с помощта на останалите единият от плувците успя да се добере благополучно до лодката; другият обаче се удари в скала, преди да го достигнат. Потъна под водата и повече не се показа. Никой обаче не си направи и труда да го спомене, защото всички трепереха за собствения си живот.
По едно време Роян изкрещя нещо в ухото на приятеля си. Заради грохота на близкия водопад той успя да долови само:
— Хеликоптер!
Никълъс все повече го обземаше чувството, че оглушава, но вдигна глава и проследи с поглед сивите кореми на облаците, скупчили се почти на нивото на скалите. След дълго напрягане можа едва-едва да различи шум на мотори в далечината.
— Над облаците! — извика той в отговор на Роян и избърса с ръка капките вода от очите си. — Не могат да ни забележат.
Заради ниските облаци африканската нощ се спусна по-бързо от очакваното. Вече се стъмваше, когато поредното предизвикателство се появи без никакво предупреждение. В един момент лодките се движеха спокойно по течението, в следващия реката се разтвори пред тях и изведнъж екипажите се озоваха във въздуха. Толкова се бяха изплашили, че пропастта им се стори бездънна. В крайна сметка, оказа се, че са летели не повече от девет-десет метра, но повторното им приводняване завърши в неописуем хаос от лодки и плуващи хора. Нататък реката леко се успокояваше, колкото да набере сили за следващия си лудешки скок.
Една от гумените лодки се беше преобърнала и плуваше с дъното нагоре. Колкото и да беше стабилна, не бе успяла да поеме силния удар. Трябваше всички от останалите четири лодки да напрегнат мишци, за да се обърнат срещу течението и да извадят оцелелите. Колкото им позволяваха силите, събираха и гребла, и всичко останало, което плуваше по повърхността. Лодката обаче упорито се съпротивляваше и след дружни усилия успяха да я върнат с кила надолу едва по тъмно.
— Пребройте кутиите! — извика Никълъс. — Колко сме изгубили?
Когато Сапьора му отвърна, че е преброил единадесет, той не повярва на ушите си.
— Всичко е на мястото си — извика приятелят му.
Излизаше, че мрежите са свършили добра работа. Но иначе всички бяха смазани от умора. Нямаше човек, който да не е мокър до кости и да не трепери от студ на вятъра. Да се продължава в подобна тъмница, беше равносилно на самоубийство. Никълъс погледна към Мек, който чакаше на няколко метра от него, и двамата едновременно поклатиха глави.
— При скалите има плитчина — извика Мек и посочи към задаващия се завой. — Можем някак да се закотвим и да преспим.
Горе, в една цепнатина в камъка бе израсло малко, но доста жилаво дръвче. Използваха го като кнехт и преметнаха дебело въже през стъблото му. После подредиха петте лодки една до друга и ги навързаха за него. Не смееха и да мечтаят за топла храна и чиста вода; трябваше да се задоволят с ограничените порции в студените консерви, където войниците лакомо бъркаха с щиковете си, и с няколкото изсъхнали филийки хляб.
Мек се прехвърли от своята лодка на тази на Никълъс. Двамата доближиха глави и етиопецът тихичко подшушна на ухото на приятеля си:
— Още един човек липсва. Не сме го намерили след преобръщането. Вече е късно да го търсим.
— Не се справям много добре — призна си англичанинът. — Може би утре ти трябва да ни поведеш.
— Не е по твоя вина — стисна го през раменете Мек. — Никой не би се справил по-добре от теб. Всичко стана заради последния водопад… — млъкна и двамата се заслушаха в грохота из тъмнината.
— Колко далеч сме стигнали според теб? И колко остава?
— Мисля, че е невъзможно да ти отговоря, но според мен сме на половината път до границата. Би трябвало да я стигнем утре следобед.
Двамата се умълчаха и след известно време Мек попита:
— Коя дата сме днес? Изгубил съм всякаква представа за дните.
— И аз. — Никълъс вдигна ръчния часовник пред очите си, за да погледне датника на оскъдната вечерна светлина. — Мили Боже! Вече сме тридесети.
— Доколкото си спомням, самолетът трябва да кацне при Розейрес вдругиден.
— Точно така, на първи април — кимна той. — Ще успеем ли да стигнем навреме?
— Ти ще кажеш, не аз — усмихна се кисело Мек. — Няма ли възможност дебелият ти приятел да закъснее?
— Джени никога не закъснява — поклати глава Никълъс.
Отново настъпи мълчание, прекъснато от англичанина.
— Когато стигнем Розейрес, какво искаш да направя с твоя дял от плячката? — Той ритна една от кутиите в краката си. — Ще я вземеш ли със себе си?
— Щом ви изпратя заедно с дебелия ви приятел на самолета, ще трябва веднага да изчезвам. Сигурен съм, че Ного ще ни преследва и в Судан. Всеки допълнителен багаж ще ми пречи. По-добре вземи и моя дял със себе си. Продай го вместо мен… на мен ми трябват най-вече пари, за да продължавам борбата.
— Имаш ли ми доверие?
— Че нали си ми приятел?
— Приятелите най-лесно се лъжат… Защото никога не го очакват — рече Никълъс, но Мек го потупа по гърба и се засмя.
— Хайде да спим. Утре ни чака голямо блъскане с греблата. — Мек се изправи в лодката и я подкара малко надолу по течението, където чакаше неговата. — Приятен сън, приятелю — махна той за лека нощ и щом двата борда се удариха, ловко прескочи при чакащата Тесай.
Никълъс се облегна на мекия гумен край на лодката и прегърна Роян. Тя се вмъкна между коленете му и притисна глава до гърдите му, опитвайки да се стопли в мокрите си дрехи.
След няколко минути зъбите й престанаха да тракат и тя сънено прошепна:
— Ти си бил същинска гореща бутилка.
— Това е една от причините, заради които си струва да ме задържиш у дома си — отбеляза Никълъс и я погали по мокрите коси. Тя не отговори, но се притисна още по-силно до тялото му и след няколко минути с дълбоко, равномерно дишане показа, че е заспала.
На Никълъс обаче продължаваше да му е студено; беше се схванал от главата до петите, раменете го боляха от борбата с греблото, дланите му пареха от продължителното търкане, а раната продължаваше да се обажда — изобщо хиляда причини, заради които не можеше да заспи. Но имаше и друга причина да стои буден в нощта. Колкото повече приближаваха летището при Розейрес, толкова повече го занимаваха въпроси, нямащи отношение с водите на Абай или войниците на Тума Ного. Това бяха все препятствия и врагове, които той познаваше и с които можеше да се бори; имаше обаче още една заплаха, скрита и коварна, с която тепърва му предстоеше да се сблъска.