Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Колко остава оттук до суданската граница?
— Не съм много сигурен, но може би два-три часа.
— Да няма граничари на реката? — уплаши се Никълъс.
— Едва ли. Обикновено няма никой. И от едната, и от другата страна е само храсталак.
— Е, да се надяваме, че и сега ще бъде така — промърмори Никълъс.
Половин час след стрелбата от засадата из небето отново се чуха моторите на хеликоптера. Летеше плътно над облаците и макар че не го забелязваха, по шума го проследиха как минава над главите им и продължава надолу по реката. Двадесет минути по-късно
— На какво ли си играе пустият му Ного? — подвикна Мек към англичанина. — Може би иска да огледа реката, но облаците не му позволяват.
— Според мен прекарва войниците си да ни преградят пътя. След като е разбрал, че се измъкваме по вода, Ного поне е сигурен в каква посока сме тръгнали. Предполагам, че не е човек да обръща внимание на международните граници. Не е изключено да знае и за пистата при Розейрес. Тя представлява най-близкият пункт, от който можем да отлетим за Европа. Може вече да ни причаква на място или да ни дебне къде ще излезем на суша.
Мек приближи лодката си още повече и накрая преметна въже на отсрещния борд, та да могат да разговарят спокойно.
— Това не ми харесва, Никълъс. Пак ще трябва да пробиваме през редиците им. Как предлагаш да постъпим?
Другарят му се замисли продължително и накрая попита:
— Не можеш ли да познаеш къде се намираме? Нищо ли не ти говори местността?
Етиопецът поклати глава.
— Когато пресичаме границата, обикновено гледаме да стоим далеч от реката. Ще позная старата захарна фабрика при Розейрес. Тя се намира на около пет километра нагоре по течението от пистата.
— Надявам се, че във фабриката няма никой?
— Няма. Откакто избухна войната преди двадесет години е безлюдна.
— Заради облаците до един час ще се стъмнило. Реката обаче тече по-бавно и не е толкова опасна. Можем да поемем риска и да продължим по тъмно. Ного едва ли ще се сети навреме и не е изключено да се промъкнем, докато спи.
— Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш? — засмя се Мек. — Все едно да си затворим очите и да оставим на Господ да ни пази.
— Е, ако някой можеше да ми каже къде точно се намираме и по кое време ще долети Джени, може би щях да предложа нещо по-конструктивно — оправда се шеговито Никълъс. — Но щом ме държат неосведомен, не ми остава друго, освен да разчитам на късмета си.
Скоро долината потъна в здрач и сред тъмнината и дъжда всички се уловиха за греблата. С изопнати до краен предел нерви петте екипажа продължиха напред в неизвестното, опитвайки се повече по инстинкт да познаят няма ли да ги нападнат отново. Дори когато настана пълен мрак, партизаните продължаваха да държат оръжията си заредени и с дръпнати затвори, готови да отговорят на всякаква стрелба откъм бреговете.
По едно време Мек извика:
— Трябва да сме минали границата преди час. Оттук до захарната фабрика няма много път.
— Така е, но как ще я разпознаеш в тъмното?
— На брега още стои старият каменен кей. Навремето идваха кораби от Хартум да товарят захарта.
Най-сетне настъпи същинската нощ и Никълъс отдъхна. Ако не друго, то вече беше невъзможно вражи поглед да ги забележи от брега. Тъмнината стана непрогледна и петте екипажа навързаха лодките си една зад друга, за да не би да се загубят, и се оставиха на течението да ги влачи. Движеха се възможно най-близо до десния бряг и на няколко пъти затъваха в плитчините. Трябваше по някой човек от всяка лодка да нагазва във водата, за да избута другарите си отново навътре.
Изведнъж из мрака изникна каменната стена на стария кей. Беше толкова изненадващо, че англичанинът не успя да обърне лодката си навреме и се удари право в един от стълбовете. За разлика от него партизаните бяха готови и само за секунди бяха наскачали във водата, стигаща им до гърдите, за да издърпат благополучно гумения съд на брега. Щом първите стъпиха на твърда земя, Мек веднага построи силите си и с двадесет души се разпръсна сред високите стъбла на захарните тръстики в търсене на невидимия противник. Не беше изключено полковник Ного да им готви посрещане.
На Никълъс все му се струваше, че изтеглянето на останалата флотилия на брега се придружава с излишна суматоха и шум, но нямаше избор с толкова ранени и багаж. Самият той пренесе Роян на гърба си през водата и се върна да поеме ранената Тесай. Тя се беше пооправила и след дългото пътуване по реката, през което си беше почивала, вече можеше сама да се движи. Без особени усилия се изправи в клатушкащата се лодка и яхна широкия гръб на англичанина.
Излязоха на сухо. Никълъс внимателно я остави да се плъзне до земята и тихо я попита:
— Как се чувстваш?
— Благодаря, по-добре, Никълъс.
Той я подпря за миг под мишницата, хем за да й помогне да запази равновесие, хем за да й подшушне нещичко:
— Все не ми остава време да те питам нещо. Какво стана с онова обаждане от селото, за което Роян те помоли? Успя ли да се свържеш вместо нея?
— Разбира се. — Тесай нямаше как да разбере къде точно бие Никълъс. — Роян вече знае, че съм се свързала с Мусад от египетското посолство. Тя не ти ли каза?
Сякаш го обля студен душ, но невинно се усмихна и отвърна непринудено:
— Сигурно й е изскочило от ума. Пък и не е толкова важно. Благодаря ти все пак, Тесай.
В този миг от тъмното изникна Мек, който грубо се скара на всички:
— Това тук да не ви е пазар за камили? Ного ще ни чуе от десет километра.
И бързо пое цялата организация по разтоварването.
Щом и последната от металните кутии беше пренесена на брега, войниците издърпаха лодките сред тръстиките и извадиха тапите, които запушваха въздушните отделения. Гумените съдове се свиха за броени минути, екипажите им ги струпаха и накрая ги покриха с изсушени тръстикови стъбла за прикритие. Без да спират работата си, разпределиха целия товар между останалите здрави войници. Сапьора също взе две кутии под мишница, Никълъс метна радиостанцията на едното си рамо, чантата за извънредни обстоятелства — на другото и накрая пое върху главата си сандъка със златната маска на фараона и дървената фигурка на Таита.