Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— Имате вид на доволна жена, госпожо. Дали не сте прекарали една приятна почивка?
— Просто се видях с приятели — усмихна се Роян. — Но не мога да отрека, че Кайро ми действа доста тонизиращо.
— Не съм приготвил нищо за вечеря. Какво ще кажеш да се отбием в някоя кръчма. Ще хапнем пържолка или карантийка?
— Искам да видя най-напред майка си. Чувствам се толкова виновна. Дори не знам дали кракът й е започнал да се оправя.
— Онзи ден я посетих. Много е добре. Влюби се от пръв поглед в новото си кученце. Знаеш ли как го кръсти? Таита.
— Ти наистина
— Защо не? На мен тя ми харесва. Няма грешка. Жалко, че такива като нея напоследък рядко се срещат. Предлагам, първо да хапнем, а после ще взема някоя бутилка „Лафроайг“ и й отиваме на гости.
Минаваше полунощ, когато най-после се наканиха да напуснат къщата на Джорджина. Тя беше отдала дължимото на уискито, с което Никълъс искаше да я впечатли, и трябваше здраво да се хване за рамката на вратата, за да не падне, докато им маха. Беше притиснала малкото кученце към едрата си гръд и лекичко се полюляваше на гипсирания си крак.
— Имаш много зловредно влияние върху майка ми? — укори Роян Никълъс.
— Аз ли върху нея или тя върху мен? — оправда се той. — От шегите й и моряците биха се изчервили.
— Трябваше да ме оставиш при нея.
— Нали вече си има компанията на Таита? По-добре да си ми под ръка. Имаме толкова работа. Нямам търпение да ти покажа всичко свършено, докато отсъстваше.
Икономът от Куентън парк вече беше приготвил едната стая в градския апартамент за гостенката.
Никълъс качваше чантите по стълбите, а от стаята на горния етаж се дочу нечие мощно хъркане. Рони погледна въпросително към домакина си.
— Сапьорът Уеб — обясни й той. — Най-новото попълнение на отбора. Ще си имаме свой инженер. Утре ще те запозная, сигурен съм, че ще ти хареса. Голям рибар.
— Какво общо има риболовът с това, дали ще го харесам?
— Всички добри люде са рибари.
— Особено тук присъстващите — засмя се Роян. — Ти в Куентън парк ли ще спиш?
— Засега съм дал почивка на имението — поклати той глава. — Предпочитам да не се разчува за връщането ми в Англия. Има неколцина чичковци от Лойдс, с които не ми се приказва точно в този момент. Ще използвам стаичката на тавана. Ако имаш нужда от нещо, обади се.
Останала сама, младата жена се озърна из тясната стая, в която я бяха настанили. Голямата част от площта й беше заета от широко двойно легло, само в единия ъгъл беше сглобена малка баня, все едно за кукла Барби. Роян се сети за последната реплика на домакина и се замисли от какво ли би имала нужда. Вдигна поглед към тавана и в същия момент, като че ли усетил мислите й, Никълъс шумно тропна с обувките си по пода.
— Не ме изкушавай — прошепна тя. Още се носеше силната миризма на мъж, която я беше съпровождала през цялата вечер. Спомняше си стройното му, здраво тяло, мокро от пот, което я беше носило нагоре по пътеката в долината на Абай. В продължение на години Роян беше забравила смисъла на думите „жажда“ и „нужда“. Сега й се струваше, че заедно се появяват на хоризонта на бъдещето.
„Достатъчно си се занимавала с подобни мисли, момичето ми“, сепна се тя изведнъж
На другата сутрин, слизайки към първия етаж, Никълъс потропа силно на вратата й.
— Хайде, идвай, Роян. Животът е действителен и изпълнен с работа, която чака да бъде свършена.
Навън все още беше пълен мрак и тя кисело изпъшка изпод завивките.
— Колко е часът?
Но домакинът си беше отишъл и единственото, което долетя в отговор, бе мелодията на стара народна песен, която той си подсвиркваше за сутрешно ободряване.
Роян погледна часовника си и отново изстена:
— Да си свирка в шест и половина, и то след всичко, което двамата с мама направиха на бедното уиски снощи. Не мога да повярвам. Този човек е същински звяр.
Двадесет минути по-късно го завари облечен в дънки, син рибарски пуловер и месарска престилка. Приготвяше закуската в кухнята.
— Препечени филийки за трима и ще получиш целувка — посочи небрежно Никълъс към хляба и тостера встрани. — Омлетите ще са готови след пет минути.
Но Роян обърна най-напред внимание на другия мъж в кухнята. Беше на средна възраст, имаше широки рамене и изпъкнали бицепси, които явно не се побираха в навитите му до горе ръкави. Плешивата му глава наподобяваше артилерийско гюлле.
— Здравейте. Аз съм Роян Ал Сима.
— Извинявай, че забравих — размаха Никълъс телта за разбиване на яйца. — Това е Дани, Даниъл Уеб. Приятелите го знаем като Сапьора.
Дани стана от стола си, но продължи да държи чашата с кафе в красноречивия си юмрук.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Ал Сима. Дали бих могъл да ви налея чашка кафе?
На Роян й направиха впечатление луничките по голото му теме и наситеносините му очи.
— Доктор Ал Сима — поправи приятеля си Никълъс.
— Но най-добре ме наричай просто Роян — пресече го тя. — Да, и аз искам кафе.
По време на закуска никой не отвори дума за Етиопия, нито за започнатата игра с Таита. Роян беше принудена да яде мълчаливо омлета си, докато Сапьора изнасяше докторската си дисертация по въпроса как най-добре се лови риба с въдица в морето, а Никълъс безпощадно го прекъсваше на всяка реплика и му задаваше объркващи въпроси, все едно не вярваше на нищо чуто. По всичко личеше, че двамата добре се разбират, и тя се успокои, че рано или късно ще привикне на жаргона, който използваха помежду си.
Привършиха закуската и Никълъс стана, понасяйки каната с кафе със себе си.
— Вземете си чашите и елате да ви покажа нещо.
Отидоха в дневната.
— Имам изненада за теб — рече на Роян. — Хората в музея здравата се потрудиха да свършат, преди да си се върнала.
Отвори вратата пред нея и с уста наподоби звука на тържествени фанфари:
— Та-ра-та-та!
На масата в центъра на стаята стоеше напълно готовият препариран модел на ивичест дик-дик. Бяха използвани и кожата, и рогата, прехвърлени нелегално през две митници. Животното изглеждаше толкова истинско, че за миг Роян си помисли да не го подплаши, ако се приближи.