Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
— По дяволите, Роян, как изобщо можеш да се чувстваш отговорна заради безумието на Фон Шилер? Няма да позволя да измъчваш бедната си главица с неговите грехове — още малко и Никълъс щеше да й се скара.
— Но от нас започна всичко.
— Виж, с това не съм съгласен. Едно обаче е сигурно: Фон Шилер е човекът, обрал светилището на манастира. Можем да сме убедени, че в момента и стелата, и ковчегът на Танус се намират в ръцете му.
— О, Ники, чувствам се толкова виновна. Никога не съм си давала сметка каква опасност представляваме за тези отдадени на вярата люде.
— А може би искаш да сложим край на всичко? — попита я жестоко Никълъс.
Тя се замисли известно време над въпроса, но накрая поклати глава:
— Не. Навярно, ако се завърнем в долината, ще успеем да обезщетим манастира с това, което намерим на дъното на вира.
— И аз така се надявам — съгласи се той. — Искрено се надявам.
Въпросният „Локхийд Херкулес“ представляваше внушителен по размери турбовитлов товарен самолет, боядисан в приятен бежов цвят. Регистрационният му номер беше написан със ситни цифри по олющения корпус и човек трудно можеше да го разчете. Никъде по машината не пишеше „Африкеър“, а грохналият вид на самолета ясно подсказваше, че не е слизал от употреба в продължение на четиридесет години и че е навъртял поне половин милион летателни часове още преди да попадне в ръцете на Джени Бадънхорст.
— Това чудо дали изобщо може да лети? — запита разтревожена Роян, наблюдавайки самолета, спрян в най-отдалечения край на малтийското летище. Голямото товарно помещение беше провиснало като шкембе и му придаваше вид на застаряваща дама, забременяла случайно и неочаквано.
— Джени нарочно го поддържа в такъв жалък вид — обясни приятелят й. — Там, където лети, е по-добре да не привлича завистливи погледи.
— Е, със сигурност е постигнал целта си.
— И все пак Джени и Фред са прекрасни авиотехници. Със съвместни усилия са успели да превърнат Голямата Доли в едно от чудесата на световната товарна авиация.
— Защо Голямата Доли?
— Джени е върл почитател на Доли Партън и е кръстил самолета си на нея.
Таксито спря и двамата се измъкнаха със скромния си багаж на пистата пред хангара. Никълъс се разплати с шофьора, а Роян бръкна дълбоко в джобовете на анорака си и потрепери от хладния вятър, идващ откъм морето.
— Ето го и Джени — посочи Никълъс едрата фигура на мъж, облечен в мазен кафяв комбинезон, който тъкмо слизаше от рампата за товарене.
Той ги забеляза и с неочаквана пъргавина скочи на земята.
— Здрасти, мой човек! Вече си мислех, че си ме пратил за зелен хайвер — посрещна стария си познайник Джени. Имаше вид на играч по ръгби, какъвто всъщност е бил на младини. Като наследство от някогашното си занимание леко накуцваше.
— Самолетът излетя късно от „Хийтроу“. Френският въздушен контрол вдигнал стачка. Това са те приятните изненади от международните полети — въздъхна Никълъс и представи приятелката си.
— Елате да се запознаете с новата ми секретарка — покани ги Джени. — Току-виж ви предложила кафе.
Влезе през малка вратичка в големия портал на хангара и ги заведе в тясната кабина, която служеше за офис. На едната стена на помещението висеше фирменият надпис „Африкеър“ заедно с емблемата — бойна брадва с криле. Мара, новата секретарка на Джени, беше малтийска дама почти на неговите години. Това, което възрастта й бе отнела, а природата изобщо не й беше дала, се компенсираше от огромната изпъкналост над корема.
— Джени обича зрели жени с голяма гръдна обиколка — пошушна Никълъс на Роян.
Мара ги почерпи с кафе, а Джени започна да обсъжда графика на предвижданите полети с Никълъс.
— Нещата са малко сложни — започна да се извинява той от самото начало. — Както сам си даваш сметка, подобна задача изисква да не се показваме много-много. За съжаление в последно време Муамар Кадафи никак не е благоразположен към особата ми, затова предпочитам да не прелитам над либийска територия. Ще трябва да прелетим над Египет, без обаче да спираме никъде.
И посочи курса на полета, начертан върху картата на бюрото.
— Проблеми могат да изникнат и в Судан. Напоследък там се води гражданска война — смигна Джени. — Все пак правителството от севера не разполага със съвременни радиолокационни системи. Руснаците са успели да му пробутат вторичните си суровини. Територията на страната е огромна, а ние с Фред отдавна сме налучкали местата, където радари просто не съществуват. Най-важното е да не се доближим по погрешка до район от военностратегическо значение.
— Колко време ще отнеме целият полет? — прекъсна го нетърпеливо Никълъс.
Джени направи кисела гримаса.
— Богиня Доли не е бегачка на къси разстояния, а пък аз тъкмо ти обяснявам, че няма да минем по най-краткия път.
— И все пак? — искаше да знае клиентът.
— Фред и аз сме снабдили самолета и с кухня, и с койки, така че няма да се чувствате неудобно. — Най-накрая Джени вдигна шапката си и се почеса замислено по главата. — Петнадесет часа.
— Няма ли да й дойде множко на Голямата Доли?
— О, не, монтирали сме й допълнителни резервоари. Седемдесет и един тона гориво. Дори с целия товар, който носите, мисля, няма да се наложи да презареждаме.
В един момент някой отвори голямата врата на хамбара и вътре се показа предницата на тежък камион.
— Трябва да са Фред и Сапьора — допи Джени кафето си и прегърна Мара. Тя се изкиска и гърдите й се поклатиха като снежна преспа, готова да се катурне по склона.
Камионът спря в отсрещния край на хангара, където вече чакаха готови за товарене купища екипировка. Фред слезе от кабината и Джени побърза да го запознае с Роян. Баща и син бяха лика-прилика, като младежът също започваше да се закръгля. Имаше открито като на селяк лице, прилягащо повече на овчар, отколкото на професионален пилот.