Седмият папирус (Том 2)
Шрифт:
Всеки момент щеше да се стъмни, когато Сапьора най-сетне привърши с измерванията, а на Никълъс му предстоеше тепърва да се сблъска с дългото връщане по десеткилометровия път до брода и обратно. Последните един-два километра измина в пълен мрак, воден единствено от отблясъците на огньовете. Когато се добра до останалите, изтощено се отпусна на земята и захвърли летвата встрани.
— Сега по-добре ми кажи дали усилията си струваха — изръмжа той на сапьора, който дори не благоволи да вдигне поглед от сметачната си линийка. Използваше светлината на малката газова лампа, за да довърши промените в първоначалните си чертежи.
— Не си бил далеч от истината в изчисленията си —
— Това, което ме интересува, е дали наистина ще можеш да построиш каквото и да било.
Даниъл се усмихна и се почеса по носа.
— Ти ми донеси тракторчето, пък ако трябва и Нил ще ти преградя.
След като приключиха с вечерята — все от „храната за плъхове“, Роян впери очакващо очи в лицето на Никълъс. Когато улови погледа му, кимна с глава в знак да я последва. Стана от мястото си и съвсем непринудено се отдалечи в тъмното, хвърляйки само веднъж поглед назад, колкото да се увери, че той също я е последвал. Беше се сетил да вземе фенерчето си и двамата можаха да си изберат удобен, гладък камък до самия ръб на скалата, на който да седнат.
Никълъс изгаси фенерчето, но известно време никой не продума. Чакаха очите им да привикнат с оскъдната светлина на звездите и най-накрая Роян първа промълви:
— Понякога си мислех, че никога няма да успеем да се върнем пак на това място. Че всичко е било сън, че „вирът на Таита“ съществува само във въображението ни.
— Ако монасите не успеят да съберат необходимата ни помощ, току-виж се оказало точно така — подметна той, без да крие въпроса между думите си.
— Добре, добре, печелите с Мек Нимур — засмя се тихичко Роян. — Разбира се, че не можем да откажем помощта им. Доводите на Мек бяха много убедителни.
— Значи си съгласна монасите да получат за награда мумията на фараона?
— Съгласна съм, че могат да запазят каквато и мумия да открием. Ако изобщо мумия има — допълни тя. — От всичко, което знаем, не е изключено истинското тяло на Мамос вече да е попаднало в ръцете на Ного.
При тези й думи Никълъс я прегърна през рамене и тя се отпусна на гърдите му.
— О, Ники, хем се страхувам, хем се вълнувам. Страхувам се, че надеждите ни могат да се окажат напразни, но още повече се вълнувам, че ни предстои да намерим ключа към играта ни с Таита.
Тя се обърна и той усети дъха й върху устните си.
Целуна я нежно и предпазливо. Сетне се отдръпна леко назад сякаш искаше да се наслади на топлината, останала по устните му, и я изгледа изпитателно. Тя дори не понечи да се освободи от прегръдката му. Напротив, наведе се напред и сама го целуна. В началото се държеше много сестрински; устата й като че ли не искаше да се отвори за неговата. Никълъс прехвърли дясната си ръка зад главата й и вплете пръсти в косите й, за да не й позволи да избяга от целувката му. Разтвори широко устни, а тя измърмори тихичко и уж недоволно.
Бавно и с огромно удоволствие Никълъс успя да й се наложи и след като бе принудена да откаже всякакъв протест, Роян най-сетне му позволи да прокара език дълбоко между зъбите й. От гърлото й продължаваха да се носят тихи звуци, но вече по-скоро на мъркащо от удоволствие коте. Ръцете й обгърнаха широкия му гръб, силните й, гъвкави пръсти зашариха по гърба му, а тънкият й, хлъзгав език си играеше с неговия.
Никълъс пъхна другата си ръка между телата на двамата и започна да разкопчава бавно ризата й. За да не му пречи, Роян леко се отпусна назад в прегръдката му. За него беше приятна изненада да установи, че под тънката памучна риза гърдите й са голи. Обгърна едната в шепата си — беше малка и твърда, точно колкото да изпълни дланта му. Пръстите му леко стиснаха зърното й, което се изду като мъничка, узряла ягодка.
Отлепи устни от нейните и наведе глава към скута й. Тя леко изпъшка и с едната си ръка го насочи. Когато той захапа зърното й с устните си, тя изгуби дъх и ноктите й — досущ като котешка лапа — се впиха в гърба му. Цялото й тяло потрепваше в прегръдките му, след малко обаче тя повдигна главата му. Никълъс реши, че иска да го отблъсне, но вместо това Роян намести другата си гърда под устните му. Още веднъж дълбоко въздъхна, а той нежно я засука.
Колкото повече Никълъс се възбуждаше, толкова по-отпуснати ставаха движенията на приятелката му. Повече не можа да се въздържи, пъхна ръка под панталонките й и сложи пръсти върху меката издатина на венериния й хълм. В следващия миг Роян се отскубна от прегръдката му и пъргаво скочи на крака. Отдалечи се на крачка-две и бързо заоправя панталонките си, преди да се заеме с копчетата на разтворената риза.
— Толкова съжалявам, Ники. Иска ми се, ох, не можеш да си представиш колко много ми се иска, но… — поклати тя глава и се опита отчаяно да успокои дъха си. Но не още. Моля те, Ники, прости ми. Притисната съм между два свята. Едната ми половина желае да го сторя, другата още не ми позволява…
— Няма закъде да бързаме. На човек му е приятно да чака сладките неща от живота — рече той и едва-едва докосна устните й със своите. — Хайде, ела! Да вървим.
Още по тъмно на другия ден нагоре по долината се заточи дълга процесия от духовници и монаси, които идваха по заръка на игумена Маи Метема. Песните им разбудиха лагера и шествието от работници беше посрещнато от неколцината неразсънили се приключенци, подали глави изпод сламените навеси.
— Бога ми — прозяваше се Никълъс, — имам чувството, че сме дали ход на поредния кръстоносен поход. За да дойдат тук по това време, значи са напуснали манастира посред нощ. — Отиде да намери Тесай и тържествено й заяви: — Отсега нататък си назначена за официален преводач на групата. И понеже Сапьора не знае нито думичка арабски или амхарски, гледай да не се отделяш от него.
Стана достатъчно светло и Мек и Никълъс напуснаха лагера, за да обикалят местността. Търсеха къде ще е най-удобно Голямата Доли да хвърли багажа. По обяд вече се бяха съгласили, че има само една възможност — горският дол, откъдето минаваше пътеката. В сравнение с каменистите ридове, които обикаляха целия район, долината беше единственото място, където предметите можеха да паднат, без да се разбият или наранят сериозно. Беше изключително важно операцията да се извърши възможно най-близо до мястото на строежа. Колкото повече километри трябваше да бъдат пренасяни палетите на ръце, толкова повече време щеше да бъде изгубено напразно.
— Времето е фактор номер едно — говореше Никълъс на другата сутрин, докато двамата с Мек се любуваха на избрания за спускането на палетите терен. — Оттук до началото на дъждовния сезон всеки ден е важен за нас.
Мек погледна към небето.
— Да даде Господ късни дъждове тази година.
Мястото, определено за операцията, се намираше на километър и половина от реката — там, където долът се разширяваше най-много и самолетът можеше сравнително безопасно да се спусне между скалите откъм ръба на долината. За да изхвърли целия товар, Джени трябваше да лети в продължение на поне осем километра под права линия, близо до земята.