Сестра
Шрифт:
— Писмото й ли бе причина да намалеят страховете ви във връзка с терапията? — пита господин Райт.
— Не. В деня, преди да го получа, в американската преса излязоха резултатите от експерименталната генна терапия. Във всички вестници и по телевизията се говореше за генното лечение на муковисцидозата, разработено от „Хром-Мед“. Но имаше безброй много снимки на излекувани бебета и твърде малко научни данни. Дори в рекламните издания изразът „бебето чудо“
Господин Райт кима:
— Да. И тук беше същото.
— Но в интернет също беше пълно с информация, което означаваше, че можех да проуча нещата подробно. Открих, че изследването всъщност е покрило всички регулативни критерии. До момента в Обединеното Кралство са се родили двадесет бебета, излекувани от муковисцидоза и напълно здрави. Майките не страдаха от някакви странични ефекти. Бременните жени в Америка, чиито деца бяха засегнати от гена на кистозната фиброза, умоляваха да бъдат включени в програмата. Осъзнах какъв късмет е извадила Тес, че са й предложили този шанс.
— Какво знаехте за „Хром-Мед“?
— Че са много надеждни и че години наред са се занимавали с генни изследвания. Също, че са платили на професор Росен за неговата хромозома, а после са го наели на работа и са му създали условия да продължи с проучванията си.
Което позволи на твоите дами в поли от туид да престанат да събират помощи.
— Също така изгледах около половин дузина телевизионни интервюта с професор Росен, откривателят на новия метод на лечение.
Знам, че не би трябвало да е така, но именно професор Росен промени мнението ми относно терапията, или поне ме накара да преодолея скептицизма си. Спомням си за първия път, когато го видях по телевизията.
За сутринта, в която телевизионната водеща измяука въпроса си към него:
— Е, професор Росен, какво е усещането да сте „човекът зад чудото“, както ви определят някои хора?
Седналият срещу нея професор изглеждаше като абсурдно клише с очилата си с телени рамки, тесните си раменца и рошавите си вежди; без съмнение бялата му престилка висеше някъде наблизо, извън обсега на камерите.
— Съвсем не е чудо. Отне ми десетилетия работа и…
Тя го прекъсна:
— Наистина.
Изречението й завършваше с точка, но той не го разбра и го прие като покана да продължи:
— Генът на муковисцидозата е разположен на седма хромозома. Произвежда протеин, наречен трансмембранен регулаторен протеин на кистозната фиброза.
Тя приглади тясната права пола над изваяните си крака, усмихна му се:
— Ако може да чуем по-опростената версия, професор Росен.
— Това е опростената версия. Създадох изкуствена микрохромозома…
— Наистина не мисля, че нашите зрители… — започна тя, размахвайки ръце, сякаш всичко казано до тук беше извън границите на човешкия
— Зрителите ви имат мозъци, нали? Моята изкуствена хромозома може без никакви рискове да пренесе нов здрав ген в клетките.
Помислих си, че някой вероятно е трябвало да го научи как да представя знанията си на елементарен език. Изглежда професор Росен беше разтревожен от това и не можеше да продължава по същия начин.
— Човешката изкуствена хромозома може не само да представи, но и постоянно да поддържа терапевтичните гени. Синтетичните центромери бяха…
Тя бързо го прекъсна:
— Страхувам се, че ще трябва да пропуснем урока си по генетика за днес, професор Росен, защото тук има някой, който иска специално да ви благодари.
Тя се обърна към един голям екран, който предаваше на живо от някаква болница. Майка с насълзени очи и горд баща прегръщаха новороденото си здраво дете и благодаряха на професор Росен за това, че е излекувал красивото им синче. Професор Росен очевидно намери това за проява на лош вкус и наистина се засрами. Не се опияняваше от успеха си и това ме накара да го харесам.
— Значи сте повярвали на професор Росен? — пита господин Райт, без да изразява на глас своето собствено впечатление, но без съмнение и сам беше видял учения по телевизията по време на медийното отразяване на историята.
— Да. Във всичките му телевизионни интервюта, които бях гледала, правеше впечатление на отдаден на работата си учен без особен интерес към медиите. Изглеждаше скромен, притесняваше се, когато го хвалеха, и съвсем очевидно не се забавляваше на своята телевизионна слава.
Не го казвам на господин Райт, но професор Росен ми напомняше за господин Норманс (по математика ли ти преподаваше?) — мил човек, който обаче не разбираше глупавото държание на подрастващите момичета и изстрелваше на един дъх математическите си уравнения. Липсата на интерес към медиите, очилата с телени рамки и приликата със стар учител не бяха логични причини най-накрая да приема експерименталното лечение за безопасно, но ми подействаха като сръчкването, от което се нуждаех, за да преодолея резервите си.
— Тес описа ли какво се е случило, когато са й приложили терапията? — пита господин Райт.
— Не и в детайли, не. Само каза, че са й сложили инжекцията и сега трябва да чака.
Обади ми се посред нощ, забравила, а може би безразлична, за часовата разлика. Тод се събуди и вдигна слушалката на телефона. Раздразнено ми я подаде и прошепна:
— Четири и половина сутринта е, за бога!
— Подейства, Бий! Излекуван е!