Сестра
Шрифт:
Пейджърът ми отново иззвънява и фантазията ми се пръска на остри парчета.
Чувам птици. За момент си мисля, че това трябва да е утринният хор и че вече е сутрин. Но навън все още е тъмно и птиците трябва да са се объркали. Или по-вероятно ми се причува, повлияна от лекарството. Спомням си последователността, която Еймиъс ми беше изредил: косовете, червеношийките, орехчетата, жълтеникавокафявите улулици, чинките, коприварчетата, дроздовете. Помня и твоите думи, че градските птици загубват способността си да пеят една на друга и че двамата с Тод приличаме на тях. Надявам се, че съм включила това в писмото си до теб. Казах ли ти, че потърсих повече информация
Знам, че никога не бих могла да летя като теб, Тес. Първия път, в който опитах, или си мислех, че опитвам, се озовах тук, завързана и повалена върху циментовия под. Така че ако това беше летене, бях катастрофирала много зрелищно. Но удивителното е, че не съм пречупена. Не съм унищожена. Обезумяла съм от ужас, цялата се треса, повръща ми се от страх, това — да. Но вече не изпитвам вътрешна несигурност. Защото докато търсех истината за смъртта ти, по някакъв начин бях открила, че съм различен човек. И ако по някакво чудо бъда освободена и фантазиите ми се превърнат в действителност, ако Уилям бъде арестуван, а Кася и бебето й заедно с мен пътуват с автобуса към Полша, планината, за която така съм се вкопчила, ще се прекатури, докато не се изравни със земята, и тогава няма да имам нужда от издатини и спасителни въжета, защото ще ходя, ще тичам, дори ще танцувам. Ще живея живота си. И не мъката по теб ще събори планината, а обичта.
Мисля, че чувам някой да вика името ми, високо и леко, глас на момиче. Може да си го представям, звукова халюцинация, предизвикана от мислите ми за теб.
Знаеш ли, че и в Космоса има утринен хор? Предизвикан е от високоенергийни електрони, прихванати от радиационните полета около Земята. Тези електрони падат върху земната повърхност под формата на радиовълни, които звучат също като птиче пеене. Мислиш ли, че именно това са чували поетите от седемнадесети век, когато са измислили понятието „музика на сферите“? Чуваш ли тази музика там, където си сега?
Отново долавям името си по периферията на птичето чуруликане, съвсем слабо.
Мисля, че тъмнината избледнява до тъмносиво.
Птиците продължават да пеят, песните им вече се чуват по-ясно.
Гласове на мъже, цяла група, всички викат името ми. Сигурно и те са халюцинация. Но ако са действителни, трябва да извикам в отговор. Само че превръзката през устата ми е много стегната, а дори да не беше така, устните ми пак нямаше да са в състояние да произнесат дори звук. Бях се опитала да изплювам навън всяко количество слюнка от страх, че в нея може да има разтворено сънотворно, но после устата ми беше пресъхнала съвсем и в моите фантазии секретарката на господин Райт не спираше да ми носи чаши с вода.
— Беата!
Гласът й ясно се откроява сред гласовете на мъжете. Кася. Без съмнение. Истинска. Тя не ражда. Уилям не е с нея. Искам да се изсмея високо от облекчение. Но тъй като не мога да се смея с превръзка през устата, усещам как сълзите ми стоплят студените ми страни.
Уилям сигурно се беше оказал прав, че в полицията ме смятат за способна на самоубийство — сигурно по тази причина са приели на сериозно сигнала на Кася, че съм изчезнала. Може би — пак както беше предсказал той, — те бяха предположили, че това ще е мястото, което бих избрала да сложа край на живота си. Или може би двете думи odcisk palka от съобщението ми до Кася ги бяха довели тук?
С
— Беата!
Гласът й вече е съвсем близко.
Пейджърът ми отново изпищява. Не е необходимо да отговарям, защото осъзнавам, че те използват сигнала му, за да ги отведе при мен. Значи през цялата нощ Кася не беше преставала да ми звъни не защото е имала нужда да съм с нея, докато ражда бебето си, а защото се е притеснявала за мен. Това е последният фрагмент от огледалото. Защото през цялото време всъщност тя се беше грижила за мен, а не аз за нея, нали? Беше дошла в апартамента ти през онази нощ, защото имаше нужда от подслон, но беше останала, защото скърбях и бях самотна. Именно нейните ръце, охлузени и насинени, ме бяха успокоили през онази нощ — първата нощ, в която бях спала нормално, откакто ти беше умряла. И когато ме караше да танцувам, когато не исках, и да се усмихвам, когато не ми се усмихваше, целта й е била поне за малко да изпитам нещо различно от болката и гнева.
Същото се отнася и за теб. Мирисът на лимони би трябвало да е напълно достатъчен, за да ми напомни, че ти също се беше грижила за мен. Аз държах ръката ти на погребението на Лео, но ти здраво стискаше моята в отговор. И именно ти ми даде сили да изкарам тази нощ, Тес, фактът, че мислех за теб и разговарях с теб; ти ми помогна да дишам.
Чувам воя на сирена в далечината. Приближава. Права си: това е звукът, който известява, че цивилизованото общество се грижи за гражданите си.
Докато чакам да бъда спасена, знам, че съм съкрушена от мъка, но също и че смъртта ти не ме е сринала със земята. Защото ти си ми сестра и си във всяка фибра на тялото ми. И тази фибра е видима — две нишки ДНК, оплетени в двойна спирала във всяка клетка от тялото ми, доказващи съвсем очевидно, че двете сме сестри. Но има и други връзки, които ни свързват, които не биха могли да бъдат видени дори през лупата на най-силния електронен микроскоп. Свързани сме чрез смъртта на Лео, напускането на татко и загубени домашни пет минути след времето, в което трябваше да сме тръгнали за училище; от ваканциите в Скай и коледните ритуали (в пет и десет можеш да отвориш първия подарък от върха на висналия пред камината чорап, в пет и десет ти е разрешено да опипваш; преди това само гледаш, като преди полунощ дори не можеш да хвърлиш бърз поглед натам). Свързани сме със стотици хиляди спомени, които се просмукват в нас, престават да бъдат спомени и се превръщат в част от нашата същност. И в мен е онова момиченце, чиято коса с цвят на карамел се развява зад гърба му, докато лети с колелото, момичето, което погребва зайчето си, рисува експлозии от цветове, обича приятелите си и ми се обажда в най-неподходящите часове; момичето, което ме дразни и изпълва изцяло светостта на настоящия момент, което ми показва радостите в живота. И понеже си моя сестра, всичките тези неща са част от мен и аз бих направила всичко да можех да върна времето с два месеца назад и в този момент аз да съм навън и да викам твоето име, Тес.
На теб трябва да ти е било много по-студено. Снегът заглушаваше ли шума на дърветата? Беше ли смразяващо ледено и тихо? Стопляше ли те палтото, което ти бях подарила? Надявам се, че докато си умирала, си усещала колко много те обичам.
Отвън се чуват стъпки и вратата се отваря.
Толкова часове на черен ужас и безброй думи — и накрая всичко се свежда до толкова малко.
Съжалявам.
Обичам те.
Завинаги.
Бий.