Сестра
Шрифт:
Решихме да прекосим Хайд Парк, вместо да използваме по-грозния маршрут по шосето. На входа на парка имаше щанд с цветя. Уилям предложи да оставим букети на лобното ти място.
Докато говореше с продавачката, изпратих на Кася съобщение на мобилния телефон, което се състоеше от следните две думи: „Odcisk palca“. Знаех, че ще разбере, че най-накрая слагам своя отпечатък на любов.
Уилям се върна с две връзки нарциси:
— Каза, че са били любимите цветя на Тес. Защото жълтото в тях спасява зрението на слепи деца.
Бях доволна и същевременно изненадана,
Той ме прегърна и докато влизахме заедно в парка, те чух да ме дразниш; и аз си признах пред теб, че съм страшна лицемерка. Всъщност знаех, че връзката ни няма да продължи, че той ще си остане женен. Но също така знаех, че този факт няма да разбие сърцето ми. Не се гордеех със себе си, но се чувствах освободена от човека, който някога бях и който повече не исках да бъда. И докато двамата вървяхме един до друг, почувствах как малките зелени ластари на надеждата покълват и реших, че ще им позволя да пораснат. Защото сега, след като бях открила какво се беше случило с теб, можех да погледна напред и да се осмеля да си представя бъдеще без сестра си. Спомних си как бях дошла на същото това място близо два месеца по-рано, как бях седяла в снега и бях плакала горчиво за теб сред безжизнените оголели дървета. Но сега тук играеха на топка, чуваше се смях, хората си правеха пикници, а голите клони бяха покрити с ярка свежа зеленина. Мястото беше същото, но пейзажът се беше сменил напълно.
Стигнахме до сградата на тоалетната и аз извадих нарцисите от целофана. Исках да изглеждат като набрани от някоя домашна градина. Докато ги полагах пред вратата, един спомен — или по-скоро липсата на такъв — неканено си проправи път сред мислите ми:
— Но аз никога не съм ти казвала, че Тес обича нарцисите, нито съм ти обяснявала причината.
— Разбира се, че си. Именно заради това ги избрах.
— Не. Говорих за това с Еймиъс. И с мама. Не с теб.
Всъщност бях му казала съвсем малко за теб, както и за себе си.
— Трябва Тес да ти го е казала.
Той приближи към мен, стиснал в ръка нарцисите.
— Бий…
— Престани да ме наричаш така.
Отстъпих назад.
Той приближи още повече, после силно ме блъсна вътре.
— Затвори вратата зад нас и опря нож в гърлото ми.
Млъквам, цялата се треса от адреналина. Да, разговорът му с детектив Хайнс беше инсценировка. Вероятно беше взел идеята от някоя сапунена опера, в болниците ги въртят по телевизорите през цялото време (помня го от времето с Лео). Може би беше чисто и просто отчаяние. И може би бях твърде разсеяна, за да забележа каквото и да било.
Господин Райт е достатъчно тактичен, за да не ми натяква за отчайващата глупост, която бях проявила.
Младежите са зарязали шумната си игра на софтбол и са я заменили с музикална какофония. Обядващите офис-служители са заменени от майки с малки деца; високите им едва оформени гласчета бързо преминават от щастливи писъци в сълзи и после се трансформират обратно във викове на щастие; изменчив, непостоянен звук. И на мен ми се иска децата да са още по-шумни, смехът — по-силен, музиката — надута докрай. И ми се иска паркът да е толкова препълнен, че да няма къде да седне човек. И светлината на слънцето да е ослепителна.
Той
— Ти си я убил, нали? — попитах го.
Ако бях в състояние да разсъждавам трезво, може би щях да му дам възможност да се измъкне, да се престоря, че съм си помислила, че ме е забутал тук, защото му се иска да прави извратен секс. Но щом веднъж вече го бях обвинила, щеше ли да ме пощади? Не. Нямаше да ме пусне. Каквото и да направех или кажех. През главата ми бясно препускаха мисли за това, как отвлечените би трябвало да се опитат да се сприятелят с похитителите си. (От къде, за бога, се беше забила в главата ми тази информация? И защо някой си е сметнал, че по принцип на хората ще им е нужно да я знаят?) Забележително, но аз я бях запомнила и въпреки това не можех да се държа приятелски с Уилям, защото той беше мой любовник и нямаше къде по-надалеч от това да се отиде.
— Не съм виновен за смъртта на Тес.
За момент почти му повярвах; помислих, че съм го изтълкувала напълно погрешно; че всичко ще стане така, както бях вярвала — че ние двамата щяхме да отидем в полицията и доктор Никълс щеше да бъде арестуван. Но когато от другата страна на уравнението стоят нож и верига, самозаблудата не е възможна.
— Не исках да стане така. Не го планирах. Аз съм лекар, за бога! От мен не се очаква да убивам. Имаш ли някаква представа как се чувствам? Все едно съм в ада.
— Тогава спри. Моля те.
Той мълчеше. Страхът изби по кожата ми под формата на стотици хиляди настръхнали косъмчета, предлагащи безполезната си защита.
— Ти си бил нейният лекар?
Трябваше да го стимулирам да говори — не защото вярвах, че някой е тръгнал да ме спасява, а защото още малко спечелени мигове живот, макар в тази сграда и с този човек, ми бяха изключително скъпи.
И защото трябваше да разбера истината.
— Да. Грижех се за нея по време на цялата бременност.
Ти никога не беше споменавала името му, казваше просто „докторът“, а аз не те бях попитала, прекалено заета да върша нещо друго, докато разговарям с теб.
— Имахме добра връзка, харесвахме се. Винаги бях мил с нея.
— Ти ли й помогна да роди Хавиер?
— Да.
Сетих се за мъжа с маската от твоите кошмарни картини, мрачна заплаха сред сенките.
— През онзи последен ден Тес изпита облекчение, че ме вижда в парка — продължи Уилям. — Усмихна ми се. Аз…
Прекъснах го: