Сестра
Шрифт:
Пейджърът на Уилям се обади — странен звук сред разговорите и дрънкането на чаши край бара.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам.
Сетих се, че разполага само с двадесет минути, за да се добере до болницата:
— Ще стигнеш ли на време?
— Разбира се. Дошъл съм с колело.
Когато си тръгна, забелязах, че Бетина отново ми се усмихва широко. Отвърнах с усмивка. Защото въпреки че доказателствата, които ми беше донесъл Уилям, нямаше да свършат никаква работа, за пръв път бях получила подкрепление. За пръв път някой беше на
Бетина ме изпрати у дома по-рано — може би като подарък за усмивката.
Щом се прибрах у дома, заварих Кася да търка кухненския под, застанала на колене.
— Какво правиш, за бога?
Тя вдигна запотеното си лице към мен:
— Казаха, че добре за бебето; взема правилна позиция.
Апартаментът ти бързо беше заприличал на нейния:
всичко светеше от чистота въпреки ръждата, петната и олющения балатум.
— Както и да е, казах им — продължи Кася. — Аз без това обичам чистене.
Беше ми разказала, че когато била дете, майка й трябвало да работи на смени в една фабрика. След училище Кася чистела и излъсквала всичко, за да може, когато майка й се приберяла у дома, всичко да блести в нейна чест. За Кася чистенето е дар.
Не бях й казала, че Мич не е носител на гена на кистозната фиброза. Също така още не бях й казала, че бебето на Хати беше умряло. Предната вечер си мислех, че я предпазвам, но сега се чудех дали не предавам вярата й в мен. Честно, не знаех кое от двете беше вярно.
— Ето — казах и й подадох билетите. — Имам нещо за теб.
Тя озадачено пое билетите.
— Не можах да си позволя да купя самолетни билети до Полша, затова взех билети за автобус; можем да тръгнем шест седмици след раждането на бебето. Има по един билет за всяка от нас, бебето ще пътува безплатно.
Мислех, че тя трябваше да заведе бебето си в Полша и да го покаже на бабите и дядовците му, както и на чичовците, лелите и братовчедите му. Кася разполага с цяло котило роднини, които да подкрепят това бебе. Тъй като майка ми и баща ми бяха единствени деца в семействата си, ние нямахме мрежа от роднински връзки, която да омекоти удара от едно евентуално наше падане. Семейството ни беше свило размерите си още преди да се родим.
Кася гледаше втренчено билетите, необичайно притихнала.
— Също така съм ти взела и еластични чорапи, понеже приятелката ми, която е лекарка, казва, че трябва много да внимаваш да не развиеш тромбоза, zakrepica — добавих, превеждайки последната дума на полски, след като предварително я бях проверила в речника. Не можех да разчета изражението й и взех да се притеснявам, че действието ми може да се изтълкува като намеса в личния й живот.
— Не е необходимо да отсядам при семейството ти. Но наистина не мисля, че трябва да пътуваш сама с едно новородено, и то толкова надалече.
Тя ме целуна. Осъзнах, че това беше първият път, в който я виждах да плаче.
Казах на господин Райт за резултатите от изследванията на Мич.
— Помислих си,
Вместо да ме ободри, слънцето ме приспива. Свършвам разказа си за изследванията на Мич.
Вече ми е наистина трудно да говоря свързано:
— После дадох билетите на Кася и тя се разплака.
В момента разсъдъкът ми е прекалено разфокусиран, за да отсее важното от маловажното.
— Онази вечер разбрах колко храбра беше Кася. Бях я смятала за наивна и незряла, но всъщност тя беше истински смела и аз трябваше да го разбера още когато се беше изправила срещу Мич, за да ме защити, знаейки, че впоследствие ще си отнесе боя заради тази си постъпка.
Синините по лицето и охлузванията по ръцете й бяха достатъчно доказателство за кураж. Но такива бяха и песните, и танците й пред лицето на онова, което съдбата й поднасяше. И тя като теб има дарбата да открива щастие в дребните неща. Сканира живота за злато и го намира ежедневно.
И, подобно на теб, тя не смята, че е голяма работа, ако загуби нещо. Това вече не ми се струва признак на незрялост; също така съм осъзнала, че моята маниакална подреденост не е признак за голяма зрялост. Представи си, че учиш нов език и запаметяваш само изразни средства, с които да описваш един прекрасен свят, отказвайки да наизустяваш мрачните и нерадостни думи; правейки това, лингвистично оформяш света, който населяваш. Не мисля, че това е наивно, напротив, смятам го за фантастичен оптимизъм.
На следващата сутрин реших, че трябва да й кажа какво става. Коя бях, та да си въобразявам, че след случилото се с теб мога да се грижа за друг човек?
— Канех се да й кажа, но тя вече телефонираше на цяла Полша, за да им съобщи, че ще заведе бебето на гости. После получих нов имейл от професор Росен, в който той искаше да се срещнем. Кася още говореше с близките си, когато излязох.
По предложение на професор Росен се срещнахме пред входа на „Хром-Мед“, където въпреки неделния ден гъмжеше от хора. Очаквах да ме придружи до офиса си, но вместо това той ме поведе към колата си. Влязохме вътре и той заключи вратите. Демонстрантите продължаваха да са там — на известно разстояние от нас — и аз не чувах добре скандирането им.
Професор Росен се опитваше да звучи спокойно, но не можеше да контролира треперенето на гласа си:
— В „Света Анна“ е бил поръчан активен вирусен вектор под претекст, че ще бъде използван в моята програма.
— Какво означава това? — попитах го.
— Или че там е имало огромно прецакване — отвърна и аз си помислих, че той никога преди не беше използвал думи като „прецакване“ и че това е най-жаргонният израз, който би си позволил. — Или в „Света Анна“ се тества различен ген, който има нужда от активен вирусен вектор, и моето експериментално лечение на кистозната фиброза е било използвано като прикритие.