Сестра

Лъптън Розамънд

Помниш ли, че дори когато бяхме деца и плачехме, тя никога не ни целуваше? Но аз помня и времето, когато го правеше; времето, преди да усети солта в сълзите на Лео.

Замълчахме за малко и очите ми се отместиха от стария гроб на Лео към твоя, все още съвсем пресен. Осъзнах как контрастът изобразяваше състоянието на скръбта ми към всеки един от двама ви.

— Реших каква да бъде плочата — каза мама. — Искам ангел, от онези големи каменни ангели с разперени криле.

— Мисля, че ангел би й харесал.

— Би го сметнала за невероятно смешно.

Двете почти се усмихнахме, представяйки

си реакцията ти при вида на каменния ангел.

— Но според мен на Хавиер би му харесал — продължи мама. — Искам да кажа, че за едно бебе ангелът е напълно подходящ, нали? И не е прекалено сантиментален.

— Съвсем не.

Но тя самата беше станала сантиментална, носеше по една плюшена играчка всяка седмица, за да смени предишната, станала мокра и мръсна. Чувстваше се виновна за тази си слабост, но не много. Предишната мама би се ужасила от тази проява на лош вкус.

Отново си спомних за разговора ни, когато ти казах, че трябва да съобщиш на мама новината за бременността ти. Спомних си и края му, който бях забравила — нарочно.

— Все още ли имаш гащи с избродирани дните на седмицата върху тях? — попита ме ти.

— Сменяш темата. А и онези гащи ми ги подариха, когато бях на девет.

— Наистина ли ги носеше на точния ден?

— Ще се засегне, ако не й кажеш.

Гласът ти стана нетипично сериозен:

— Ще каже неща, за които после ще съжалява. И после няма да е в състояние да се отметне от тях.

Ти беше мила. Слагаше любовта преди истината. Но преди не бях го осъзнавала, мислех, че просто си търсиш извинения — че „избягваш същественото“.

— Ще й кажа, когато го родя, Бий. Когато тя ще може да го обича.

Винаги си знаела, че мама ще обича бебето ти.

Мама се зае да засажда една роза „Мадам Кариер“ в керамична саксия до гроба ти.

— Само временно, докато пристигне ангелът. Иначе изглежда твърде голо.

Напълних лейката, за да полеем розата. Спомних си как, докато беше малка, с клатушкане се влачеше след мама с умалените си градинарски пособия, стиснала в длан семената, които беше събрала от някакви други растения — кандилки, мисля, — но тогава така и не обърнах внимание.

— Тя обичаше да градинарства, нали? — попитах.

— Още от съвсем мъничка — отвърна мама. — А аз се увлякох по тази дейност чак когато прехвърлих тридесетте.

— Какво те подтикна?

Просто завързвах разговор — безопасен разговор, който щеше да успокои мама. Тя винаги беше обичала разговорите за растения.

— Когато посадях нещо, то ставаше все по-красиво и по-красиво, противно на онова, което се случваше с мен на тридесет и шест — отвърна мама, притискайки пръстта

около розата с голите си пръсти. Забелязах, че ноктите й са набити с кал. — Не би трябвало да се притеснявам чак толкова от факта, че губя красотата си — продължи. — Но тогава, преди смъртта на Лео, наистина се тревожех за външния си вид. Мисля, че са ми липсвали внимание и добрина, защото бях красиво момиче. Мъжът, който дойде да ни оправи електроинсталацията, а веднъж и един таксиметров шофьор, бяха ненужно груби; мъже, които обикновено биха свършили малко допълнително работа за без пари, се държаха агресивно, сякаш усещаха, че някога съм била хубава, дори красива, но не искаха да виждат доказателства, че красотата избледнява и остарява. Сякаш обвиняваха мен за това.

Бях малко шокирана от признанието й, но не особено. Директната стрелба без прицел като стил на разговор вече почти ни беше станала навик. Мама избърса лице с калните си пръсти, оставяйки мръсна следа върху бузата си.

— А ето, че Тес растеше толкова красива и не си даваше сметка, че хората бяха толкова щедри към нея именно заради красотата й.

— Но тя никога не е използвала предимството на външния си вид за лична изгода.

— Нямаше нужда. Светът я очакваше с отворени врати и тя премина през тях усмихната, убедена, че винаги ще е така.

— Завиждаше ли й?

За момент мама се поколеба, после поклати глава.

— Не й завиждах, но като я гледах, си давах сметка в какво се бях превърнала аз. — Тя внезапно млъкна. — Малко съм пияна. Всъщност, на рождения ден на Лео си позволявам малко да се напия. И на годишнините от смъртта му. А сега към това ще се прибавят и годишнините на Тес и Хавиер, нали така? Ще стана пияница, ако не внимавам.

Здраво стиснах ръката й в своята.

— На рождения му ден Тес винаги идваше при мен — каза тя.

Когато се сбогувахме на гарата, й предложих идната неделя да отидем до една оранжерия в Питършъм Медоуз, която ти обожаваше, но от която не можеше да си позволиш да пазаруваш. Решихме да изберем ново растение за градината ти.

Хванах влака обратно към Лондон. Никога не ми беше споменавала, че на всеки рожден ден на Лео ходиш при мама. Вероятно, за да ми спестиш чувството за вина. Чудех се колко често си я посещавала, преди коремът ти да е започнал издайнически да расте. От телефонната разпечатка знаех, че жестоко съм те пренебрегвала, а сега осъзнах, че същото важеше и за отношението ми към мама. Ти беше грижовната дъщеря, а не аз, както винаги бях смятала.

Аз избягах, нали? Работата ми в Ню Йорк не беше „възможност да изградя кариера“; беше възможност да оставя мама и отговорностите си зад гърба си, преследвайки живот на друг континент. Не бях с нищо по-различна от татко. Може да се налагаше да ти напомням наближаващите рождени дни, но ти не беше избягала.

Чудех се защо доктор Уонг не ми беше посочила пропуските. Без съмнение един добър терапевт би трябвало да извади изпод кушетката портрет в стил Дориан Грей, за да покаже на пациента истинския му образ. Но аз съм несправедлива по отношение на нея. Не задавах правилните въпроси за себе си; не задавах никакви въпроси за себе си.