Сестра
Шрифт:
— Няма ли да ти е по-добре да живееш отделно? — попитах, хванала се за сценария, в който господин Беван все пак беше бащата. Не съм съвсем сигурна какво си представях — може би някое внезапно признание от рода на: „О, да, но тогава господарят на къщата няма да е в състояние да се възползва от услугите ми посред нощ“.
— Тук съм щастлива. Джорджина е много добра. Тя ми е приятелка.
Веднага отхвърлих тази вероятност: приятелството означаваше равнопоставеност между двама души.
— А господин Беван?
— Не го познавам много добре. Той често отсъства по бизнес.
Никаква допълнителна информация,
— Сигурна ли си, че бащата на бебето ти е носител на гена на кистозната фиброза?
— Казах ти. Синът ми е болен — острият тон, който бях доловила по-рано, без съмнение се беше върнал. — Срещам се с теб, защото си сестра на Тес — продължи Хати. — От любезност. Не за да ме разпитваш по този начин. Какво ти влиза в работата?
Осъзнах, че представата ми за нея е била напълно погрешна. Бях решила, че очите й отбягват моите от прекалена срамежливост, но сега ми беше ясно, че тя всъщност внимателно охраняваше личното си пространство. Не беше пасивно срамежлива, а всячески защитаваше собствената си територия.
— Извинявам се. Но всъщност истината е, че не съм сигурна дали това експериментално лечение е легитимно, и именно поради тази причина искам да разбера дали ти и бащата на бебето ти сте носители на увредения ген.
— Мислиш, че мога да разбера дълга английска дума като „легитимно“?
— Да. Всъщност мисля, че е време да престана да се отнасям снизходително с теб.
Тя се обърна — почти усмихната — и сега сякаш гледах напълно различна жена. Вече можех да си представя, че въпросната Джорджина наистина ти бе приятелка.
— Лечението е легитимно. В резултат на него бебето ми оздравя. Но детето ми във Филипините не може да бъде излекувано. За него е прекалено късно.
Продължаваше да не ми казва кой е бащата на бебето. Трябваше да формулирам въпроса си по друг начин и тогава може би щях да я предразположа да ми се довери.
— Може ли да те попитам нещо друго?
Тя кимна.
— Платиха ли ти за това, че си се включила в експеримента?
— Да. Триста паунда. Сега трябва да отида да взема Барнаби от детската градина.
Имах да й задам още толкова много въпроси и се паникьосах, че няма да ми се отвори друга подобна възможност. Тя отиде в хола и дръпна малкото дете от телевизора.
— Мога ли да те видя отново? — попитах.
— Ще се грижа за децата следващия вторник. Работодателите ще са излезли към осем сутринта. Можеш да дойдеш, когато поискаш.
— Благодаря ти, аз…
Тя ми направи знак да замълча, кимайки към малкото дете в ръцете й; искаше да го предпази от един неподходящ за детски уши разговор.
— Когато за първи път видях Хати, си помислих, че няма нищо общо с Тес и Кася — казвам. — Беше на друга възраст, от друга раса и с различна професия. Но дрехите й също бяха евтини и аз осъзнах, че общото помежду им — освен че и трите бяха включени в експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза в „Света Анна“ — бе тяхната бедност.
— Сметнали сте това за важно? — пита господин Райт.
— Помислих си, че е по-вероятно такива като тях да изглеждат по-податливи на финансово убеждаване
— Ами приятелят на Кася, Майкъл Фланаган?
— По времето, когато Кася е била включена в програмата, той на практика вече я е бил зарязал. Когато се събраха отново, двамата изкараха заедно едва няколко седмици. Мислех, че човекът, който стоеше зад цялата работа, умишлено подбираше самотни жени, защото така никой нямаше да се рови прекалено надълбоко в нещата, никой няма да го е грижа чак толкова много.
Господин Райт се кани да каже нещо мило, но аз не искам да се спускам по допирателната на чувството за вина, така че бързо продължавам:
— По телевизията и в „Хром-Мед“ бях видяла достатъчно кадри с бебета, които са били обект на експерименталното лечение, и в тези кадри неизменно присъстваха и двамата родители. Чудех се дали самотни майки се подбираха само в болница „Света Анна“. Дали само в тази болница се случваше нещо ужасно.
Хати беше настанила внимателно русото момченце в количката и го беше подсигурила с напитка и плюшена играчка. Тя нагласи алармата на часовника и взе ключовете си. Бях се оглеждала за знаци, които да подсказват за присъствието на новородено в къщата, но такива нямаше — не се чуваше плач, не се виждаше бебефон, нямаше кош с пелени. Тя самата не беше казала нищо.
Сега излизаше от къщата и беше ясно, че горе не можеше да има бебе. Бях на прага, почти навън, преди да събера достатъчно смелост или безчувственост, за да задам въпроса си:
— Бебето ти…
Гласът й беше много тих, за да не я чуе момченцето в количката:
— Синът ми почина.
Господин Райт трябваше да отиде на една обедна среща, затова съм излязла навън. Паркът е окъпан от вчерашния дъжд, тревата е лъскавозелена, а минзухарите са с цвят на скъпоценни камъни. Предпочитам да разговарям с теб тук, навън, където цветовете могат да са ярки, дори когато слънцето не грее силно. Хати ти беше казала, че бебето й починало след спешно цезарово сечение. Но беше ли споделила с теб и това, че е трябвало да й направят хистеректомия, да отстранят утробата й? Не съм сигурна какво си мислят хората, като ме виждат как плача — вероятно ме смятат за малко луда. Но когато Хати ми каза всичко това, дори не се поспрях, за да помисля за бебето й, камо ли пък да плача — вместо това се бях фокусирала изцяло върху заключенията си.
Връщам се обратно в следствената служба и продължавам да давам показанията си пред господин Райт, да изброявам голите факти, лишени от емоционален резонанс:
— Хати ми каза, че бебето й починало от сърдечно заболяване. Хавиер беше умрял от бъбречна недостатъчност. Бях сигурна, че смъртта на двете бебета не беше случайна и че е свързана с провеждането на лечението в „Света Анна“.
— Имахте ли представа каква можеше да е тази връзка?
— Не. Не разбирах какво става. Преди това си бях изградила удобна теория, според която здрави бебета са били подлагани на фалшива терапия; че всичко е огромна измама с цел забогатяване. Но сега, след като две от бебетата бяха починали, това не се връзваше.