Сестра
Шрифт:
Уилям се върна с млякото. Исках да споделя мислите си с него, щеше да е облекчение да му кажа онова, което знаех, но вместо това разбърках кафето си и зърнах пръстена си. Трябваше да го върна на Тод.
Уилям също го беше забелязал:
— Хубав камък.
— Да. Всъщност, вече не съм сгодена.
— Защо тогава го носиш?
— Забравих да го сваля.
Той избухна в смях, напомняйки ми за начина, по който ти ми се присмиваш — добросърдечно. Никой, освен теб, не ме дразни по този мил начин.
Когато той стана,
— Жена ми е в Портсмут, работи в радиологията — обясни той. — Не е лесно да се намери работа в един и същ град, камо ли пък в една и съща болница.
Той пъхна пръстена обратно в деколтето си.
— Не ни е позволено да носим пръстени на ръцете си — под тях се задържат твърде много микроби. Доста символично, не мислиш ли?
Кимнах изненадана. Чувствах, че се отнася с мен различно от начина, по който бях свикнала. И изведнъж си дадох сметка за леко смачканите си дрехи, за небрежната прическа, за лишеното от грим лице. Никой от обкръжението ми в Ню Йорк не би ме познал, ако ме видеше да пея гневно приспивната песничка в приемната на доктор Никълс. Не бях елегантната сдържана жена от Щатите и се зачудих дали занемаряването на външността не окуражаваше хората да изразяват хаоса в себе си и в живота си като ответна реакция.
Докато гледах как Уилям излиза от кафенето, се запитах, както се питам и досега, дали не съм искала да срещна някого, който да ми напомня за теб, било то и съвсем малко. И се зачудих дали приликата, която виждах, не беше породена от надеждата или наистина съществуваше.
Бях казала на господин Райт за посещението си при доктор Никълс, последвано от разговора ми с Уилям.
— Кой мислехте, че й е пускал приспивните песнички? — пита господин Райт.
— Не знаех. Смятах, че Саймън е способен на това. Както и Емилио. Не можех да си представя, че професор Росен е имал достатъчно информация за една млада жена, за да я тормози по този начин. Но и преди го бях преценявала погрешно.
— А доктор Никълс?
— Той би бил наясно как да измъчва психически даден човек. Професията му го гарантираше. Но ни най-малко не ми изглеждаше жесток или садистичен. А и нямаше причини да го прави.
— Подлагахте на съмнение мнението си за професор Росен, но не и за доктор Никълс?
— Да.
Струва ми се, че господин Райт се кани да ми зададе друг въпрос, но после се отказва. Вместо това си записва нещо.
— По-късно същия ден ви е позвънил детектив Хайнс? — пита.
— Да. Представи ми се като шеф на детектив Финбъро. В първия момент си помислих, че обаждането от някой по-висшестоящ е добър знак.
Гласът на детектив Хайнс гърмеше по телефона; човек, свикнал да кара всички в една шумна стая да замълчат и да го слушат:
— Съчувствам
— Не викам, аз…
— Не — прекъсна ме той. — Наричате „Вълк!“ няколко души едновременно, без да сте сигурна дали изобщо са вълци. — Той за малко да се засмее на собственото си остроумие. — Но съдебният лекар се е произнесъл за причините за смъртта на сестра ви и заключението му е основано на факти. Колкото и да не ви се иска да приемете истината — и аз разбирам, че наистина ви е трудно, — тя е, че сестра ви се е самоубила и никой друг не е виновен за смъртта й.
Не допускам, че в полицията все още назначават хора като детектив Хайнс: надменен, налагащ се, пренебрежителен спрямо останалите и убеден в непогрешимостта си.
Помъчих се да прозвуча овладяно, за да не създам впечатление, че съм ирационалната жена, за която ме смяташе.
— Но без съмнение разбирате, че с тези приспивни песнички някой се е опитвал да…
Той ме прекъсна:
— Вече знаех за песничката, госпожице Хеминг.
Бях напълно объркана. Детектив Хайнс продължи:
— Когато сестра ви изчезна, съседът й от горния етаж — един възрастен господин — ни пусна в апартамента й. Един от офицерите ми провери дали няма нещо, което да ни помогне да открием местонахождението й. Той прослуша всички записи на телефонния й секретар. Не намерихме песничката за заплашителна по какъвто и да било начин.
— Но сигурно е имало повече от една песничка, въпреки че само тази е записана. Именно заради това се е страхувала от телефонните обаждания. Заради това е изключила телефона си. А и Еймиъс каза, че е имало обаждания — в множествено число.
— Той е възрастен господин, който признава, че паметта му вече не е чак толкова идеална.
Продължавах да сдържам емоциите си:
— Но не сметнахте ли, че дори само една приспивна песничка може да е странна?
— Не по-странна от това, да държиш гардероб във всекидневната си или да разполагаш със скъпи бои за рисуване, а да нямаш чайник.
— Заради това ли не ми казахте? Защото не сте мислили, че приспивната песничка е зловеща или странна?
— Точно така.
Включих телефона на спикер и оставих слушалката, за да не се издам, че ръцете ми треперят.
— Но със сигурност песничката, заедно с факта, че в тялото й е открит фенциклидин, показват, че някой я е подлагал на психически тормоз?
Бумтящият му в спикера глас изпълни апартамента:
— А не мислите ли, че е много по-вероятно някой неин приятел, който не е разбрал, че вече е родила, без да иска да е проявил липса на такт?