Сестра
Шрифт:
Сякаш някой пусна духа от бутилката. Думите му ми разкриха, че преценката ми за него е била напълно погрешна. Той искаше да е в центъра на прожекторите, но желаеше тези прожектори да го осветяват в лекторските зали на престижните университети, а не по телевизията. Искаше похвали, но от себеподобните си.
Седях на известно разстояние от него, но въпреки всичко той се отдръпна назад, докато говореше, все едно стаята беше претъпкана с хора.
— В имейла, който ми изпратихте, изглежда намеквате, че между смъртта на сестра ви и моя експеримент има връзка.
Забелязах, че каза „моя експеримент“
Той се извърна. Вече не гледаше към мен, а към собственото си отражение в стъклената стена на офиса.
— Откриването на лечение на кистозната фиброза е работата на моя живот. Буквално посветих живота си, всичко ценно, което имах — време, всеотдайност, енергия, дори любов — на това единствено нещо. Не съм го направил, за да причиня зло на когото и да било.
— Какво ви е накарало да се заемете с него? — попитах.
— Искам да знам, че след като умра, съм направил света едно по-добро място — той се извърна с лице към мен и продължи. — Вярвам, че бъдещите поколения ще погледнат на постиженията ми като на повратна точка в стремежа ни към произвеждането на популация, лишена от всякакви болести — без кистозна фиброза, без алцхаймер, без болест на моторните неврони, без рак.
Бях поразена от страстта в гласа му.
— Не само ще ги изтрием от лицето на земята, но и ще се постараем тези промени да бъдат предавани от поколение на поколение. Милиони години еволюция не са успели да излекуват дори най-обикновената настинка, камо ли сериозните болести, но ние можем и само след няколко поколения вероятно ще го направим.
Защо, докато говореше за премахването на болестите, ми се струваше страшен? Може би защото всеки фанатик, каквато и да беше каузата му, задейства някакъв защитен рефлекс у нас. Спомних си как в речта си беше сравнил учения с художник, музикант, писател. Сега тази връзка ми се струваше притеснителна — защото вместо думи, картини или ноти, един генен инженер имаше на разположение човешки гени. Той изглежда усети смущението ми, но не разбра правилно причината, която го беше предизвикала:
— Мислите, че преувеличавам, госпожице Хеминг? Моята хромозома е в нашата генна банка. За по-малко от един живот време постигнах милиони години човешко развитие.
Предадох временния си пропуск и излязох от сградата. Демонстраторите продължаваха да висят там; сега бяха по-гласовити, след като се бяха подкрепили с кафе от термосите си. Мъжът с посивялата опашка се беше присъединил към тях. Зачудих се колко често се записваше за семинара и предизвикваше Енергичната Нанси. Вероятно заради пиар и легални причини не можеха да забранят достъпа му до сградата.
Той ме видя и тръгна след мен.
— Знаете ли как измерват коефициента на интелигентност на онези мишки? — попита ме той. — Не само с лабиринта.
Поклатих отрицателно глава и започнах да се отдалечавам, но той ме настигна.
— Слагат ги в клетка и им пускат електрошок. Когато отново ги сложат вътре, онези, които са генетично подобрени, разбират, че трябва да се страхуват. Измерват интелигентността
Ускорих крачка, но той не спря да ме преследва.
— Или пък пускат мишките в контейнер с вода, в която има скрита платформа. Онези, които са със завишен коефициент на интелигентност, се научават да откриват платформата.
Забързано вървях към станцията на метрото, опитвайки се да върна възторга си от експерименталното лечение на кистозната фиброза, но професор Росен и мишките ме бяха притеснили. Фразата „Измерват интелигентността чрез страх“ се заби дълбоко в съзнанието ми, въпреки че се опитах да я изтрия.
— Исках да вярвам, че експериментът е напълно законен. Не исках той по никакъв начин да бъде свързан с убийството на Тес или смъртта на Хавиер. Но посещението ми в „Хром-Мед“ ме беше разтревожило.
— Заради професор Росен ли? — пита господин Райт.
— Отчасти, да. Мислех, че не обича славата, защото се чувстваше неудобно пред телевизионните камери. Но той не спря да се хвали за лекторската обиколка, която го бяха поканили да направи, не пропусна да подчертае, че става дума за „най-престижните“ университети в света. Разбрах, че го бях преценявала напълно погрешно.
— Подозирахте ли го?
— Бях нащрек. По-рано бях сметнала, че е дошъл на погребението на Тес и ми е предложил да даде отговор на въпросите ми единствено от състрадание, но вече не бях сигурна в мотивите му. Освен това мислех, че през по-голямата част от живота му го бяха възприемали като лудия професор, със сигурност поне в училище и вероятно — в университета. Но сега се беше превърнал в знаменитост на момента, — а чрез своята хромозома и в знаменитост на бъдещето. Помислих си, че ако в експеримента му има нещо нередно, той за нищо на света не би искал да разруши новопридобития си звезден статус.
Но онова, което най-много ме притесняваше, бе властта, с която разполагаше всеки генен инженер, не само професор Росен. Докато се отдалечавах от сградата на „Хром-Мед“, си мислех за трите мойри, богините на съдбата — едната преде нишката на човешкия живот, другата я измерва, третата я прерязва. Мислех си за нишките на нашата ДНК, извиващи се в своята двойна спирала, две нишки във всяка клетка от нашето тяло, в които е закодирана нашата съдба. И осъзнавах, че науката никога преди не е била по-интимно свързана с онова, което ни прави човеци — онова, което ни прави смъртни.
16
Изминах пеша повечето път до кафето срещу колежа по изкуствата, потънала в мисли след посещението си в „Хром-Мед“. На погребението бяха дошли много от приятелите ти, но не бях сигурна колко от тях ще се появят на срещата с мен.
Когато влязох в кафенето, то беше претъпкано от студенти, всички чакаха мен. Напълно се обърках, езикът ми се върза на възел. Никога не съм обичала да организирам каквито и да било прояви, дори следобедни партита, камо ли групови срещи с непознати. Чувствах се толкова сериозна и въздържана в сравнение с тях и техния артистичен стил на обличане, екстравагантни прически и пиърсинг. Един от тях, със сплетена на расти коса и бадемови очи, ми се представи като Бенджамин. Преметна ръка през рамото ми и ме поведе към една маса.