Сестра
Шрифт:
Еймиъс се оказа прав; утринният хор е наистина много силен навън. От цял час птичките пеят, та се късат. Опитвам се да си спомня реда, в който ми ги беше изброил, и мисля, че сега трябва да се обадят чучулигите. Докато слушам как една горска чучулига (или поне предполагам, че е такава) изпълнява ноти като от прелюдия на Бах, аз си спомням твоето погребение — леко удивена и странно успокоена.
Предната нощ прекарах в старата си стая в Литъл Хадстън. От години не бях спала в единично легло и осъзнах, че теснотата му и плътно подпъхнатите под мен завивки и юрганът от гъши пух ми вдъхват чувство за сигурност и спокойствие. Станах в пет и половина, но когато слязох долу, мама вече беше в кухнята. На масата имаше две чаши кафе. Тя ми
— Щях да ти донеса кафето в стаята, но не исках да те будя.
Още преди да отпия, знаех, че ще е студено. Навън беше тъмно, чуваше се трополенето на дъжда. Мама разсеяно дръпна завесите, сякаш можеше да види през прозореца друго, освен отражението си в стъклата.
— Когато някой умре, можеш да си го спомняш на каквато възраст си поискаш, нали? — попита ме тя. Докато мислех какво да й отговоря, тя продължи: — Ти вероятно си мислиш за порасналата Тес, защото беше все така близка с нея. Но когато се събудих, аз си я спомних като тригодишна, с поличката на фея от „Уулуърт“ и с полицейски шлем на главата. Вълшебната й пръчица беше една дървена лъжица. Вчера в автобуса си спомних как я държах на ръце, когато беше едва на два дни. Усетих топлината на телцето й. Спомних си как всичките й пръстчета обгръщаха един мой пръст — толкова мънички бяха, че дори не се докосваха. Спомних си формата на главичката й, как галех вратлето й, докато спеше. Спомних си миризмата й — миришеше на невинност. Друг път я виждам на тринадесет — толкова хубава, че се притеснявам всеки път, когато някой мъж погледне към нея. Всичките тези Тес са моята дъщеря.
В десет часа и петдесет и пет минути тръгнахме към църквата. Вятърът запращаше шибащия студен дъжд в лицата и краката ни и черната пола на мама залепна за мокрите й бедра, а моите ботуши бяха целите опръскани с кал. Но аз бях доволна, че вали и има вятър — „вейте ветрове, плющете по лицата“; да, знам, това не е някой брулен хълм, а Литъл Хадстън в четвъртък сутрин с неговите паркирани покрай пътя, водещ към църквата, два реда коли.
На режещия дъжд отвън стояха около стотина човека: някои скрити под чадъри, други с вдигнати качулки. За момент си помислих, че църквата още не е отворена, после разбрах, че е прекалено пълна и хората не могат да се поберат в нея. Сред тълпата съзрях детектив Финбъро и полицай Върнън, но повечето лица виждах размазани през дъжда и емоциите.
Докато гледах народа пред църквата и си мислех за онези, които се тълпяха вътре, си представих как всеки си има свой спомен за теб — за гласа ти, лицето ти, смеха ти, за това, какво си направила и казала — и как ако всички тези фрагменти се съберат заедно, по някакъв начин ще успеем да ти направим пълен портрет; заедно бихме могли да те задържим цяла.
Отец Питър ни посрещна при портата на гробището, откъдето се отиваше в църквата; държеше чадър, за да ни предпази от дъжда. Каза ни, че дори местата на църковния хор са заети и че е набавил допълнително столове, но вече нямало място дори за правостоящи.
Докато вървях с него, забелязах някакъв човек, обърнат с гръб към нас, застанал сам в гробището. Гологлав, с прогизнали от дъжда дрехи. Беше превит надве пред зеещата дупка, която очакваше ковчега ти. Татко. След всичките тези години, в които го чакахме, а той никога не идваше, сега той чакаше теб.
Църковната камбана заби. Няма по-злокобен звук от този. В него няма дори частица живот, никакъв човешки ритъм, само механични удари, оповестяващи загуба. Трябваше да влезем вътре. Стори ми се толкова невъзможно и ужасяващо, колкото да прекрача през прозорец на върха на небостъргач. Мисля, че и мама чувстваше същото. Тази единствена стъпка щеше неизбежно да завърши със спускането на тялото ти в калната земя. Едната ръка на татко се отпусна върху рамото ми. Другата му държеше мама. Той ни въведе в църквата. Когато видя ковчега ти, мама се разтрепери и треперенето й достигна до мен, препратено от тялото на татко. Той продължи да ни държи, докато вървяхме по безкрайната пътека, водеща към местата ни на предната редица. После седна между двете ни и ни хвана
По едно време за кратко се обърнах и огледах църквата и хората, които излизаха навън, на дъжда. Зачудих се дали убиецът ти е тук, сред всички нас.
Мама беше поръчала пълна служба и аз бях доволна от този факт, тъй като това щеше да удължи момента до погребението ти. Ти никога не си харесвала църковните служби, но мисля, че тази на отец Питър щеше да те трогне. Предният ден беше Свети Валентин и може би поради тази причина отецът говори за безусловната любов. Мисля, че мога да си спомня точно думите му — или почти точно:
— Когато става дума за безусловната любов, повечето от вас вероятно се сещат за любовта в романтичната й форма, но има и много други видове любов, които не получават подобаващ отговор, ако изобщо получават някакъв отговор. Гневна тийнейджърка мрази майка си, която пък я обича; баща-тиранин не отвръща на невинната и открита любов на малкото си дете. Но скръбта е най-върховната форма на безусловната любов. Колкото и силно, и дълго да обичаме човека, който е умрял, той никога няма да може да отвърне на любовта ни. Или поне така го чувстваме…
След края на службата излязохме да те погребем.
Безмилостният дъжд беше превърнал покритата с бял сняг земя на гробището в мръсна кал.
Отец Питър започна погребалната церемония:
— Поверяваме нашата сестра Тес и бебето Хавиер на Божията милост и сега предаваме телата им на земята: пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта: с искрената и сигурна надежда за възкресение и вечен живот.
Спомних си как бях държала ръката ти на погребението на Лео. Аз бях на единадесет, ти — на шест; ръката ти беше мека и малка в сравнение с моята. Когато викарият изрече: „с искрената и сигурна надежда за възкресение и вечен живот“ ти се обърна към мен.
Не искам искрената и сигурна надежда, искам само искреност и сигурност, Бий.
На твоето погребение аз също исках искреност и сигурност. Но дори църквата може само да се надява, без да обещава, че краят на човешкия живот е началото на вечно и щастливо съществуване.
Ковчегът ти започна да изчезва в дълбоката яма, изкопана в пръстта. Видях го как се отърква в оголените и прерязани корени на тревите. После се спуска още по-надолу. И бих дала всичко, за да хвана отново ръката ти, всичко, само за да мога да го направя още веднъж, за няколко секунди. Всичко.
Дъждът трополеше по капака на ковчега ти, трак-трак. „Трака-трак, трака-трак, тракат капките дъжд“ — бях на пет и пеех тази песен на теб, новородената.
Ковчегът ти стигна до дъното на чудовищната дупка. И една част от мен слезе заедно с теб в калната земя и легна до теб, и умря с теб.
После мама пристъпи напред и извади дървена лъжица от джоба на палтото си. Разтвори пръсти и лъжицата изтрака върху ковчега. Твоята вълшебна пръчица.
А аз хвърлих имейлите, които бях подписвала с „lol“. И титлата си „по-голяма сестра“. И прякора „Бий“. Тази връзка, която двете споделяхме, не беше велика или значима за никого другиго, мислех си. Малките неща. Дребните неща. Знаех, че любимият ти цвят беше пурпурното, но после стана яркожълтото (охра е артистичната дума, Бий), а ти знаеше, че докато не открих, че сиво-кафявото е по-стилно, моят любим цвят беше оранжевият — и ти ме дразнеше заради това. Ти знаеше, че моето първо порцеланово животно е котка (даде ми назаем петдесет пенса от джобните си, за да мога да си я купя) и че веднъж извадих всичките си дрехи от училищния сандък и ги разхвърлих из цялата стая — и че това беше единственият път, в който някога съм била близо до истерия. Аз знаех, че когато беше на пет, в продължение на цяла година всяка вечер ти се качваше да спиш при мен, в моето легло. Изхвърлих всичко, което бяхме споделяли — здравите корени, стъблата, листата и красивите меки цветове на сестринството — в земята, при теб. А аз стоях права до ръба, толкова смалена от загубата, че си мислех, че всъщност няма как да съм там.