Сестра
Шрифт:
Докато мисля за баща ни, изведнъж разбирам защо не си поискала от Емилио да поеме каквато и да било отговорност за Хавиер. Бебето ти е било прекалено скъпо, прекалено обичано, за да допуснеш някой да го превърне в петното на живота си. Той никога не биваше да се чувства нежелан или неоценен. Не си защитавала Емилио, а сина си.
Не бях споменала пред господин Райт за моя неосъществен телефонен разговор с татко, само му разказах за парите, които с Кася сте получили, задето сте се включили
— Сумата не беше голяма — продължавам. — Но си помислих, че парите може да са били използвани за убеждаване на Кася и Тес да вземат участие.
— Тес не ви ли е казала за парите?
— Не. Тя винаги виждаше най-хубавото у хората, но знаеше, че аз съм по-скептично настроена. Вероятно е искала да избегне лекцията.
Трябва да си предположила какви ще бъдат предупрежденията ми, подобни на стикери за калник на кола: „Няма такова нещо като безплатен обяд“; „Корпоративният алтруизъм е в противоречие със същността на корпорацията“.
— Мислите ли, че всъщност парите са я убедили? — пита господин Райт.
— Не. Тя вярваше, че експерименталната терапия е единственият шанс за лечение на бебето й. По-скоро би им платила, за да я включат. Но си мислех, че онзи, който й е дал парите, не го е знаел. Подобно на Кася, Тес имаше вид на нуждаеща се — спирам, докато господин Райт си записва нещо, после продължавам. — Още когато Тес ми се обади, за да ми каже за експерименталната терапия, проучих нещата основно, но никога не бях се интересувала от финансовата страна. Затова се заех с това. От интернет разбрах, че по закон на хората, подлагащи се на експериментално лечение, им се плаща. Има дори уебсайтове, в които се търсят доброволци с обещанието, че „парите ще покрият разходите за следващата ви ваканция“.
— А доброволците за изследването на „Хром-Мед“?
— Никъде не се споменаваше, че им се плаща. В официалния сайт на „Хром-Мед“, където в детайли се обясняваше експерименталната част, не се споменаваше нищо за никакви пари. Знаех, че разработването на генетично лекарство би коствало цяло състояние, а триста паунда бяха само една миниатюрна част в сравнение с него, но въпреки това ми се струваше странно. В сайта бяха публикувани имейлите на всички членове на компанията — вероятно за да изглеждат отворени и достъпни, — затова писах на професор Росен. Бях напълно сигурна, че няма да доведе до нищо, но въпреки това опитах.
Господин Райт разполага с копие от имейла ми:
От: iPhone на Beatrice Hemming
До: professor.rosen@chrom-med.com
Драги професор Росен,
Можете ли да ми кажете защо майките от вашето експериментално лечение на кистозната фиброза са получили по триста паунда за включването си в него? Или може би предпочитате да го преведа на правилния език и да използвам израза „били са компенсирани за отделеното от тях време“?
Както бях предположила, не получих отговор от професор Росен. Но веднага, след посещението си при Кася, щом се прибрах у дома, тръшнах чантата си в краката и се заех с ровенето из нета, без дори да сваля палтото си. Не бях светнала лампата, а вече беше тъмно. Почти не забелязах влизането на Тод. Дори не се замислих, камо ли да го попитам къде е бил цял ден, почти не отместих поглед от екрана на монитора.
— Платили са на Тес за участието в експеримента, на Кася също, но никъде не е писано за подобни плащания.
— Биатрис…
Беше престанал да използва обръщението „скъпа“.
— Но не това е важното — продължих. — Преди не ми беше хрумвало да обърна внимание на финансовия аспект на изследването, но няколко сериозни сайта като „Файненшъл Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“ предвиждат, че само след няколко седмици „Хром-Мед“ ще излезе на борсата.
Новината трябва да е била публикувана във вестниците, но откакто Тес бе умряла, бях престанала да ги чета. Новината за излизане на акциите на „Хром-Мед“ на борсата беше важна за мен, но Тод изобщо не реагира.
— Директорите на компанията ще натрупат състояние — продължих. — В различните сайтове се дават различни цифри, но навсякъде става дума за огромна сума пари. Освен това всички работещи в компанията притежават акции от нея, така че и те ще получат своя дял от златната мина.
— Компанията трябва да е инвестирала милиони, ако не и милиарди в този проект — отбеляза Тод, в гласа му се долавяше нетърпение. — А сега изследването им се оказва невероятно успешно и ще им възвърне инвестициите. Разбира се, че ще излязат на борсата. Това е напълно логично бизнес решение.
— Но това, че са плащали на жените…
— Престани. За бога, престани — изкрещя той. За момент и двамата се спогледахме шокирани. Бяхме прекарали четири години във вежливо държание един към друг. Крещенето бе засрамващо интимно. Той направи опит да звучи по-премерено:
— Първо беше нейният женен преподавател, после някакъв вманиачен състудент, а сега включваш в списъка си и компанията — която всички, в това число световната преса и световната научна общност, приветстват най-искрено.
— Да, подозирам отделни хора, дори и една компания. Защото не знам кой я е убил. Нито по какви причини. Само знам, че някой го е направил. И трябва да проверя всяка вероятност.
— Не. Не трябва. Това е работа на полицията и те са си я свършили. Не е останало нищо за теб.
— Сестра ми беше убита.
— Моля те, скъпа, в един момент трябва да приемеш факта, че…
Прекъснах го:
— Че тя никога не би се самоубила ли?
В този момент от кавгата ни, в който и двамата се чувствахме неловко и засрамени, почувствах, че сме като двама актьори, затруднени от нескопосан сценарий.