Сестра
Шрифт:
— Само защото вярваш в това — каза той. — Защото искаш да вярваш в това, от което обаче то не се превръща в истина.
— От къде знаеш каква е истината? — троснах му се аз. — Срещал си сестра ми само няколко пъти и дори тогава едва си си разменял по няколко думи с нея. Тес не беше от хората, които искаш да опознаеш.
Карах се убедително, тонът ми се повишаваше, а думите ми се изостряха, с цел да нараняват, но в действителност продължавах да следвам коловоза на нашата връзка и вътрешно бях ненакърнима и дистанцирана от случващото се. Продължих с представлението, леко учудена от лекотата, с която се влизаше в крачка. Никога преди не бях се карала
— Как я беше нарекъл? Побъркана? — попитах, без да го изчаквам да отговори. — Не мисля, че изобщо си си направил труда да се вслушаш в онова, което ти казваше тя и при двата случая, в които сме вечеряли заедно. Съдеше я, без дори да си провел един свестен разговор с нея.
— Права си. Не я познавах добре. И признавам, че не я харесвах чак толкова. Всъщност, тя ме дразнеше. Но ние не спорим за това, колко добре…
Прекъснах го:
— Ти я смяташе за втора ръка човек, защото учеше в Художествената академия, и заради начина, по който живееше, и дрехите, с които се обличаше.
— За бога!
— Изобщо не разбра що за човек е.
— Много се отдалечаваш от темата. Виж, разбирам, че искаш да обвиниш някого за смъртта й. Знам, че не искаш да се чувстваш отговорна за случилото се. — Спокойствието в гласа му звучеше изкуствено, напомняше ми за начина, по който самата аз бях разговаряла с полицията. — Страхуваш се, че може да ти се наложи да живееш с това чувство за вина — продължи той. — И това разбирам. Но онова, което искам да се опиташ да разбереш, е, че щом веднъж приемеш реалността, ще осъзнаеш, че изобщо нямаш вина. Всички го знаем. Тя се е самоубила по причини, които се приемат от полицията, съдебния лекар, майка ти и лекарите на сестра ти. Никой не е виновен, в това число и ти. Ще можеш да продължиш напред само ако повярваш в това.
Той неловко постави длан на рамото ми и я задържа там; подобно на мен и той намира физическия контакт за труден.
— Купил съм билети. Самолетът ни излита вечерта след погребението.
Мълчах. Как изобщо бих могла да си тръгна?
— Знам, притесняваш се, че майка ти има нужда от твоята подкрепа — продължи Тод. — Но тя е съгласна, че колкото по-скоро се върнеш у дома, обратно към нормалния живот, толкова по-добре. — Ръката му удари по масата. Забелязах смущението в картината на монитора още преди нехарактерния за него физически жест. — Вече не те познавам. Ето и сега, изливам си душата тук, а ти дори не си правиш труда да откъснеш за малко поглед от скапания компютър.
Извърнах очи към него и едва тогава забелязах пребледнялото му лице и напрегнатата му стойка.
— Съжалявам. Но не мога да си тръгна. Не и преди да съм разбрала какво се е случило с нея.
— Знаем какво се е случило. И ти трябва да го приемеш. Защото животът трябва да продължи, Биатрис. Нашият живот.
— Тод…
— Знам колко ти е трудно без нея. Разбирам го. Но имаш мен. — Очите му бяха замъглени от сълзи. — Ще се женим след три месеца.
Опитах се да измисля какво да кажа и докато мълчах, той се оттегли в кухнята. Как можех да му обясня, че вече нямаше да се омъжа, защото бракът е обвързване с бъдещето, а аз не можех да си представя бъдеще без теб? И че именно по тази причина, а не толкова от липса на страст, не можех да се обвържа с него.
Отидох в кухнята. Беше обърнат с гръб към мен и аз видях как щеше да изглежда като старец.
— Тод, съжалявам, но…
Той се обърна и ми изкрещя:
— Обичам те, по дяволите! — все едно крещеше на чужденец на собствения си език, като че ли силата на гласа му
— Ти всъщност не ме познаваш. Не би ме обичал, ако ме познаваше.
Истина беше, Тод наистина не ме познаваше. Никога не му бях позволила да ме опознае. Ако имах любима песен, никога не се бях опитвала да му я изпея; никога не оставах при него в леглото в неделя сутрин. Идеята да ставаме и да излизаме навън винаги беше моя. Може би той ме беше гледал в очите, но ако го е правел, аз не съм отвръщала на погледа му.
— Заслужаваш повече — казах и се опитах да го хвана за ръката. Но той я издърпа. — Много съжалявам.
Тод се дръпна от мен. Но аз съжалявах. И все още съжалявам. Съжалявам, че бях пропуснала да забележа, че само аз се движех по безопасния заобиколен път, докато той беше вътре във връзката — сам и разголен. За пореден път бях постъпила егоистично и жестоко към човек, за когото би трябвало да ме е грижа.
Преди да умреш, си мислех, че връзката ни е зряла и разумна. Но моята роля в нея беше тази на страхливката; пасивна възможност, мотивирана от чувството ми за несигурност, а не онова, което Тод наистина заслужаваше — активен избор, вдъхновен от любов.
Няколко минути по-късно той си тръгна. Не ми каза къде отива.
Господин Райт е решил да обядва в офиса и е купил сандвичи от супермаркета. Води ме по празните коридори към една стая за срещи, където има маса. По някаква причина голямото пространство — пусто, с изключение на нас двамата — ми създава усещане за интимност.
Не бях казала на господин Райт, че по време на ровенето за информация из интернет бях развалила годежа си и че тъй като нямаше никакви приятели в Лондон, Тод сигурно се беше лутал цяла нощ в снега, докато намери хотел. Казвам му само за излизането на акциите на „Хром-Мед“ на борсата.
— И се обадихте на детектив Финбъро в единадесет и половина вечерта? — пита ме той, като поглежда надолу към записките си.
— Да. Оставих му съобщение, в което го молех да ми се обади. До девет и половина на следващата сутрин още не се бях чула с него, затова отидох до болница „Света Анна“.
— Вече бяхте организирали посещението си дотам?
— Да. Главната акушерка беше казала, че дотогава ще е открила картона на Тес и ми беше насрочила час, за да се срещнем.
Когато пристигнах в „Света Анна“, бях като кълбо от нерви, защото си мислех, че ще се срещна с човека, който е бил с теб, докато си раждала Хавиер. Знаех, че трябва да го направя, но не бях съвсем сигурна за причината. Може би бе един вид самонаказание; чувството ми за вина бе в апогея си. Пристигнах петнадесет минути по-рано и отидох в болничното кафене. Когато седнах на една маса с кафето си, видях, че съм получила нов имейл.
До: iPhone на Биатрис Хеминг
От: офиса на професор Росен. „Хром-Мед“
Скъпа госпожице Хеминг,
Уверявам ви, че не предлагаме каквито и да било финансови стимули на участничките в нашето изследване. Всяка участничка се включва доброволно, без принуда или подкуп. Ако искате, можете да се свържете с участващите в експеримента комисии по болнична етика, за да се уверите, че прилагаме най-стриктни етични принципи.
С уважение,