Сестра

Лъптън Розамънд

Веднага изпратих отговор:

От: iPhone на Биатрис Хеминг

До: офиса на професор Росен. „Хром-Мед“

Една от „участничките“ беше моя сестра. Платили са й триста паунда, за да се включи в програмата. Името й е Тес Хеминг (второто й име е Анабел, кръстена е на баба си). Беше на 21. Бе убита, след като е родила мъртво дете. Погребението й, заедно с това на сина й, е в четвъртък. Липсва ми повече, отколкото можете да си представите.

Имах

чувството, че мястото, на което се намирах, е особено подходящо за писането на подобен имейл. Болестта и смъртта може и да бяха залостени в отделенията отгоре, но аз си представих как невидимите им частици проникват безшумно в атриума и падат в капучиното и билковия чай, предлагани в болничното кафе. Едва ли бях първата, която пишеше емоционален имейл от тази маса. Чудех се дали специалистката по връзки с обществеността щеше да го предаде на професор Росен. Съмнявах се.

Реших да разбера дали болничният персонал знае нещо за парите.

Пет минути преди определения ми час хванах асансьора за четвъртия етаж и влязох в родилното отделение.

Стори ми се, че главната акушерка се притесни, щом ме видя, но може би непокорната й червена коса й придаваше такъв вид през цялото време.

— Страхувам се, че още не сме открили картона на Тес. А без него не успях да разбера кой е присъствал на раждането на бебето й.

Изпитах облекчение, но си помислих, че е признак на страх да му се поддавам.

— Никой ли не си спомня?

— Страхувам се, че не. През последните три месеца имаме недостиг на персонал, затова ни изпращат външни лекари и сестри. Мисля, че трябва да е бил някой от тях.

Намеси се една млада сестра с пиърсинг на носа и вид на пънкарка:

— В главния компютър разполагаме с обща информация — като часа и датата на приемането и изписването на пациента, а за нещастие — в случая на сестра ви — и факта, че бебето й е умряло. Но нищо по-конкретно. Нищо за нейната медицинска история или персонала, който се е грижил за тях двамата. Вчера проверих и в психиатричното отделение. Доктор Никълс каза, че документите й така и не са стигнали до него. Каза ми, че нашето отделение трябвало „да се стегне“, а подобен коментар, излязъл от неговата уста, е проява на силен гняв.

Спомних си думите на доктор Никълс, че не разполага с „психиатричната ти история“. Не знаех, че е заради изчезналия ти картон.

— Но информацията от картона й не е ли вкарана в някой компютър? Имам предвид не само общата, но и детайлната информация? — попитах.

Главната акушерка поклати отрицателно глава:

— За пациентките от родилното отделение използваме обикновени картони, за да могат жените да ги носят със себе си, в случай че започнат да раждат, когато не са близо до тяхната болница. После прикачваме към картона и написаната на ръка информация, касаеща раждането, и всичко това уж се съхранява

на сигурно място.

Телефонът иззвъня, но главната акушерка го игнорира, насочвайки цялото си внимание към мен:

— Наистина много съжалявам. Разбираме колко важно трябва да е това за вас.

Докато говореше по телефона, първоначалното ми облекчение, че документите ти са изчезнали, се замести от подозрителност.

Дали в тях нямаше някаква улика, свързана с убийството ти? Затова ли бяха „изгубени“? Изчаках главната акушерка да свърши с разговора.

— Не е ли странно, че картонът на една пациентка е изчезнал просто така? — попитах.

Тя направи гримаса:

— За нещастие, съвсем не е странно.

Един закръглен консултант в раиран костюм, който тъкмо минаваше, спря и се намеси:

— От диабетичната клиника изчезна цяла количка с документи във вторник. Всичките просто потънаха в някаква административна черна дупка.

Забелязах, че при рецепцията е пристигнал доктор Сондърс; проверяваше някакви бележки. Изглежда не ме беше видял.

— Наистина ли? — възкликнах, макар никак да не се интересувах. Но консултантът продължи да загрява по темата.

— Когато миналата година построиха болница „Сейнт Джон“, никой не се сети, че трябва да се помисли и за морга, и когато умря първият им пациент, нямаше къде да го занесат.

Главната акушерка очевидно се срамуваше заради него и аз се зачудих защо този човек говори толкова открито пред мен за грешките в системата.

— По време на релокация на млади онкологично болни пациентки никой не се сети да транспортира замразените им яйцеклетки. И сега шансовете им да родят, щом се възстановят, са нулеви.

Доктор Сондърс ме забеляза и ми се усмихна окуражаващо:

— Но ние не сме напълно некомпетентни през цялото време, повярвайте ми.

— Знаете ли, че на жените им е било плащано, за да се включат в експерименталното лечение на кистозна фиброза? — попитах.

Консултантът с раирания костюм ми се стори малко ядосан от внезапната смяна на темата:

— Не, не знаех.

— Нито пък аз — намеси се доктор Сондърс. — Знаете ли за каква сума става въпрос?

— Триста паунда.

— Много е възможно някой лекар или сестра просто да са решили да проявят добрина — каза доктор Сондърс загрижено. И отново ми напомни за теб, този път по способността си да мисли най-хубавото за хората.

— Като онази сестра от онкологията миналата година, помните ли? — попита той.

Консултантът с раирания костюм кимна:

— Похарчи целия транспортен фонд на отделението, за да купи дрехи на един старец, когото съжалила.

Младата сестра пънкарка додаде:

— Акушерките понякога също се опитват да помагат на изпадналите във финансово затруднение майки, като при изписването им дават пелени и сухо мляко за бебетата. Понякога някое коритце или стерилизатор също изчезват по предназначение.