Сестра
Шрифт:
— Но те са ми необходими.
— Защо?
— Защото… — гласът ми замря.
— Защото какво?
Защото са доказателство, че е била подлагана на психически тормоз, помислих си, но не го казах на глас. Подобна реплика би довела до спор относно начина, по който беше умряла, а един такъв спор неизбежно щеше да завърши с нашата раздяла. И защото не исках да бъда по-сама, отколкото вече бях.
— Казахте ли на полицията за снимките на Саймън? — пита господин Райт.
— Не. Вече бяха скептично — дори повече от скептично — настроени към версията
Едва ли можех да им спомена за островитяните от Бекия и техните вуду-кукли.
— Знаех, че версията на Саймън с курсовия проект ще обори моята — продължих. — Имал е извинение, че се е движил като сянка след нея.
Господин Райт поглежда към часовника си.
— Трябва да присъствам на една среща след десет минути, затова нека да спрем до тук.
Не ми казва с кого е срещата, но трябва да е важна, щом е в събота следобед. А може би е забелязал, че изглеждам уморена. Всъщност, почти непрекъснато се чувствам изтощена, но в сравнение с онова, през което си преминала ти, аз нямам право да се оплаквам.
— Имате ли нещо против да продължим с показанията ви утре? — пита той. — Ако се чувствате добре.
— Разбира се — отвръщам. Но наистина не е нормално да се работи в неделя.
Трябва да се е досетил за мислите ми.
— Показанията ви са жизненоважни за подкрепа на обвинението. Искам да свърша възможно най-много работа, докато събитията са все още свежи в главата ви.
Сякаш паметта ми е някой хладилник, пълен с парчета полезна информация, заплашени да загният в чекмеджето за зарзават. Но това не е честно. Истината е, че господин Райт е разбрал, че съм по-зле, отколкото си е мислел в началото. И е достатъчно умен, за да се притеснява, че щом отпадам физически, значи и мозъкът ми, и най-вече паметта ми също могат да ме подведат. Прав е да иска да продължаваме със същата скорост.
Сега съм в претъпкан автобус, притисната плътно към прозореца. Върху запотеното стъкло има едно чисто петно и през него виждам сградите на Лондон, изнизващи се пред очите ми.
Никога не съм ти казвала, че исках да уча архитектура вместо английски, нали?
Едва три седмици след началото на курса бях наясно, че съм допуснала грешка. Математическият ми мозък и несигурната ми природа имаха нужда от нещо по-солидно от структурата на усмивките в метафизичната поезия, но аз не посмях да питам дали може да се прехвърля, да не би да ме изхвърлят от специалността и да се окаже, че в курса по архитектура няма място. Рискът беше прекалено голям. Но всеки път, когато видя красива сграда, съжалявам, че нямах куража да го поема.
13
Неделя
Тази сутрин няма нито една служителка на рецепцията и голямото фоайе е пусто. Хващам празния асансьор до третия етаж. Днес тук сигурно ще сме само аз и господин Райт.
Каза ми, че „тази сутрин искал да минем през онази част от показанията ми, които касаят Кася Левски“, което ще е странно, тъй като само преди час оставих Кася в апартамента ти, облечена в твоя пеньоар.
Влизам директно в офиса. Господин Райт отново ми е осигурил
— Ще започна с кратко обобщение на казаното от вас досега за Кася Левски — казва той, като поглежда към напечатаните листи пред себе си, вероятно транскрипция на по-ранна част от показанията ми. Чете на глас: „Кася Левски дойде в апартамента на Тес на двадесет и седми януари някъде към четири следобед, за да търси сестра ми.“
Помня как се бях втурнала към вратата, когато бях чула звънеца; как ми беше на устата да извикам „Тес“, докато отварях; помня вкуса на името ти. Помня и негодуванието си, когато видях на прага ти Кася с нейните евтини обувки с висок ток и изпъкналите от бременността вени на настръхналите й бели крака. Потръпвам, като си спомням какъв сноб бях, но съм доволна, че паметта ми е все още свежа.
— Казала ви е, че е била в една и съща клиника с Тес? — пита господин Райт.
— Да.
— Спомена ли за коя клиника става дума?
Поклащам отрицателно глава и не обяснявам, че бях прекалено нетърпелива да я разкарам, за да проявя какъвто и да било интерес, камо ли пък да й задавам въпроси. Той отново поглежда към бележките си.
— Каза, че също била неомъжена, но че приятелят й се е върнал?
— Да.
— Срещнахте ли се с Майкъл Фланаган?
— Не, той беше останал в колата. Натискаше клаксона и сега си спомням, че тя се чувстваше нервна в негово присъствие.
— А втория път, когато сте я видели, е било след посещението ви в апартамента на Саймън Грийнли?
— Да. Занесох й някои бебешки дрешки.
Но това не отговаря съвсем точно на истината. Използвах посещението си при Кася като извинение да избегна Тод и кавгата, която щеше да сложи край на нашата връзка.
Въпреки снега и хлъзгавите тротоари ми отне само десет минути, за да стигна до апартамента на Кася. Впоследствие тя ми каза, че винаги е идвала при теб, и предполагам, че е било, за да избегне Мич. Апартаментът й се намира на извивката на Трафалгар — циментова сграда, биеща на очи с грозотата си сред свежите симетрични квадратни градинки и перфектно извити сърповидни улици в останалата част от W-11. Покрай нейната улица се извива Уестуей — леснодостижима като книга на някоя висока етажерка; воят на графика гърми по шосето. Майсторите на графити (може би в днешно време вече ги наричат художници) са оставили отпечатъка си върху спираловидните стълбища, подобно на кучетата, които маркираха територията си с урина.
Кася отвори вратата, без да маха веригата.
— Да?
— Аз съм сестрата на Тес Хеминг.
Махна веригата и дръпна резето. Макар да беше сама (да не говорим, че беше бременна и навън валеше сняг), тя носеше впита изрязана блузка и черни лачени ботуши с висок ток и лъскави капси отстрани. За момент се притесних, че може да е проститутка и да очаква клиент. Чувам те как се смееш. Спри.
— Биатрис. — Изненадах се, че си спомня името ми. — Влез. Моля.
Бяха минали малко повече от две седмици, откакто я бях видяла — откакто беше дошла до апартамента ти да пита за теб — и коремът й значително беше пораснал. Предположих, че трябва да е в седмия месец.