Сестра
Шрифт:
Консултантът се ухили:
— Искате да кажете, че сме се върнали отново във времето, когато медицинските сестри наистина ги е грижа?
Сестрата го погледна намръщено и той се засмя.
Чуха се два къси сигнала на пейджър, телефонът на рецепцията иззвъня. Консултантът се отдалечи, за да провери пейджъра си; сестрата вдигна телефона; главната акушерка тръгна към отделението, за да отговори на пациентско повикване. Останах насаме с доктор Сондърс. Винаги съм се чувствала неловко в присъствието на хубави мъже, какво остава пък — на красиви. Свързвам ги не толкова със страха
— Искате ли кафе? — попита ме той.
Вероятно се изчервих, докато поклащах отрицателно глава. Не желаех да се превръщам в обект на емоционална благотворителност.
Искам да призная, че макар все още да бях с Тод, си фантазирах разни работи за мен и доктор Сондърс, които знаех, че няма да се случат. Дори да успеех да си изградя фантазия, в която той да е привлечен от мен, венчалната му халка щеше да е пречката това да се превърне в нещо по-продължително или сигурно, или каквото очаквах от една връзка.
— Дадох на главната акушерка координатите си, в случай че открие картона на Тес. Но тя ме предупреди, че документите може да са безвъзвратно загубени.
— Казахте, че сте сметнали изчезването им за подозрително — пита господин Райт.
— В началото да. Но колкото повече време прекарвах в болницата, толкова по-трудно ми беше да си представя, че там може да се случва нещо зловещо. Просто всичко изглеждаше толкова открито, цареше работна атмосфера, в която хората буквално си гледаха един друг през рамото. Не виждах как някой би могъл да направи нещо и да му се размине. Не че знаех какво точно може да е „това нещо“.
— А плащането?
— Хората в „Света Анна“ изобщо не изглеждаха изненадани, какво остава да им се стори съмнително.
Той поглежда към записите на телефонните ми разговори:
— Детектив Финбъро не ви се е обадил и вие не сте го потърсили отново?
— Не, какво можех да му кажа? Че на жените им е плащано, но никой в болницата не го смята за зловещо или дори странно; че акциите на „Хром-Мед“ излизат на борсата, но дори собственият ми годеник смята, че това е логично бизнес решение. И че картонът на Тес е изчезнал, но медицинският персонал смята това за част от болничното ежедневие. Нямах нищо, което да му предложа.
Устата ми е пресъхнала. Отпивам малко вода, после продължавам:
— Мислех, че съм в задънена улица и че трябва да се върна към първоначалните си подозрения към Емилио Коди и Саймън. Знаех, че повечето убийства се извършват от хора от близкото обкръжение на жертвата — наричат ги битови. Не помня къде съм го чувала.
Но помня, че смятах „убийство“ и „битово“ за оксиморон. Да изгладиш прането в неделя вечерта и да изпразниш миялната машина са битовизми, убийството не е.
— Мислех, че и Саймън, и Емилио са способни да я убият. Емилио разполагаше с явен мотив, а Саймън очевидно бе обсебен от нея, снимките й бяха доказателство за това. И двамата бяха свързани с Тес по линия на колежа: Саймън бе студент там, Емилио — преподавател. Така че щом излязох от болницата,
Господин Райт сигурно си мисли, че съм била водена от силна мотивация и енергия. Но не беше така. Просто отлагах прибирането си у дома. Отчасти защото не исках да се връщам, без да съм постигнала някакъв напредък, отчасти защото исках да избегна Тод. Той ми се беше обадил и ми беше предложил да дойде на погребението ти, но аз му бях отвърнала, че не е необходимо. Така че той планираше да отлети обратно за Щатите възможно най-скоро и щеше да дойде в апартамента, за да си събере багажа. Не исках да съм там.
Снегът по пътеките, водещи към Колежа по изкуствата, не беше разчистен и повечето от прозорците тънеха в тъмнина. Секретарката с немски акцент ме информира, че е последният от три последователни почивни дни. Съгласи се да закача няколко съобщения на таблото. Първото беше с информация за твоето погребение. С второто молех приятелите ти да се срещнат с мен след две седмици в едно кафене отсреща. Бележката беше импулсивна, бях избрала датата на срещата случайно и докато я слагах до обявите за търсене на съквартиранти и за продажба на стативи, си помислих, че изглежда нелепо и че никой няма да дойде. Но въпреки това я оставих.
Когато се прибрах у дома, заварих Тод да ме чака в тъмното; беше вдигнал качулката си, за да се предпази от суграшицата.
— Нямам ключ.
Мислех, че беше взел един със себе си.
— Извинявай.
Отключих вратата и той влезе в спалнята.
Гледах го, застанала на прага, как събира дрехите си извънредно внимателно. Изведнъж той се обърна и все едно ме хвана натясно — за пръв път се вглеждахме един в друг както трябва.
— Върни се с мен! Моля те.
За миг се поколебах. Погледнах към прилежно сгънатите му дрехи, спомних си реда и спокойствието на живота ни в Ню Йорк, убежище от настоящия водовъртеж. Но подреденият ми живот беше в миналото. Не можех да се върна обратно към него.
— Биатрис?
Поклатих отрицателно глава и от лекото движение ми се зави свят.
Той ми предложи да върне колата на летището. В края на краищата, нямах никаква представа колко дълго щях да остана. А таксата беше ужасно висока. Баналността на разговора ни, вниманието към практичния детайл бяха толкова успокояващо познати, че ми се прииска да го помоля да остане с мен — да го умолявам да остане с мен. Но не можех да му причиня това.
— Сигурна ли си, че не искаш да остана за погребението? — попита ме той.
— Да. Въпреки това ти благодаря.
Дадох му ключовете от колата и чак когато чух двигателя отвън, се сетих, че трябваше да му върна годежния пръстен. Въртях го около пръста си и гледах през прозореца на приземния етаж, докато колата се отдалечаваше. Продължих да гледам след нея дори след като беше изчезнала от хоризонта и вече чувах единствено бръмченето на чуждите коли.
Чувствах се хваната в клетката на самотата.
Бях казала на господин Райт за бележките, които закачих в колежа, но не и за Тод.