Сестра

Лъптън Розамънд

— Да отида ли да взема някакви кексчета? — предлага той.

Силно съм изненадана:

— Много мило от ваша страна.

„Мило“! — утре трябва да си нося тълковен речник. Чудя се дали не го прави просто от любезност. Или наистина е гладен. Или може би е романтичен жест — предложение за чай като в добрите стари времена. Изненадана съм колко силно се надявам да е последното.

Когато излиза, набирам служебния номер на Тод. Неговата секретарка вдига телефона, но не разпознава гласа ми — сигурно вече напълно съм си възвърнала английския акцент. Свързва ме с Тод. Помежду ни все още се чувства неловкост, но по-малко, отколкото в началото. Предприели сме начални стъпки по продажбата на апартамента

ни и обсъждаме нещата. После той изведнъж сменя темата.

— Гледах те по новините — казва. — Добре ли си?

— Да. Благодаря.

— Исках да ти се извиня.

— Няма за какво да ми се извиняваш. Наистина, аз съм тази, която…

— Разбира се, че трябва да ти се извиня. През цялото време беше права за сестра си.

Помежду ни увисва мълчание, което нарушавам.

— Е, ще се местиш ли при Карън?

Кратка пауза, преди да ми отговори:

— Да. Но ще продължавам да плащам моя дял от кредита за апартамента — докато не го продадем, разбира се.

Карън е новата му приятелка. Когато ми каза за нея, се почувствах виновна заради облекчението, което изпитах, че толкова бързо е започнал нова връзка.

— Не мислех, че ще възразиш — казва Тод и ми се струва, че всъщност му се ще да е обратното. Бодростта му ми звучи фалшиво. — Предполагам, че е малко като при теб и мен, но този път ролите са разменени.

Нямам представа как мога да коментирам това.

— „Щом не може да има равенство в чувствата…“ — цитира той уж небрежно, но аз знам как да си преведа тона му. Ужасявам се, че може да добави: „Нека онзи, който е обичан повече, да съм аз“.

Сбогуваме се.

Припомних ти, че съм учила литература, нали? Разполагам с безкраен запас от цитати, но те някак си винаги са подчертавали по-скоро неадекватността на живота ми, отколкото са добавяли стимулиращ литературен привкус към него.

Господин Райт се връща с кексчетата и с чай. Вземаме си пет минути почивка и разговаряме за дребни и незначителни неща — нетипичното за сезона време, луковиците в Сейнт Джеймс Парк, поникналия в градината ти божур. Фактът, че хапваме и пием чай заедно, ми се струва романтичен, някак безопасно отживял; той носеше със себе си полъха на деветнадесети век, макар много да се съмнявам, че героините на Джейн Остин са пили чай от стиропорни чаши и са яли кексчета от прозрачни пластмасови кутии.

Надявам се, че не е разочарован, задето не мога да си доям кекса.

След чая се връщаме около две страници назад в показанията ми, за да сравним някои детайли, после господин Райт предлага да приключим за деня. Той трябва да остане и да довърши работата си по някакви документи, но въпреки това ме изпраща до асансьора. Докато вървим по дългия коридор и подминаваме празните тъмни офиси, имам чувството, че ме изпраща до входната ми врата. Изчаква вратите на асансьора да се отворят и аз се озовавам в безопасност вътре.

Излизам от следствената служба и отивам да се срещна с Кася. Ще похарча парите, които съм изкарала за два дни работа, за да купя билети за виенското колело, както съм й обещала. Но съм изтощена, крайниците ми са така натежали, сякаш не ми принадлежат. Просто ми се ще да си отида у дома и да се наспя. Когато зървам дългите опашки, се изпълвам с отвращение към „Окото на Лондон“, превърнало града в урбанистичен циклоп.

Виждам как Кася ми маха от началото на една от опашките. Трябва да е чакала с часове. Хората я гледат странно, вероятно се притесняват да не вземе да почне да ражда в някоя от кабинките.

Отивам при нея и след десет минути се качваме „на борда“.

Докато се изкачваме

все по-нависоко, Лондон се разстила в краката ни и аз вече не се чувствам болна и уморена, а възвисена. И мисля, че макар да не съм в цветущо състояние, днес поне не ми е причернявало, което трябва да е добър знак. Така че може би мога да си позволя да се надявам, че съм оцеляла след този сблъсък; че всичко може да бъде наред.

Посочвам забележителностите на Кася, моля хората от южната страна на кабинката да се отместят, за да й покажа Биг Бен, електроцентралата в Батърси, сградите на Парламента, моста на Уестминстър. Докато размахвам ръце и показвам Лондон на Кася, се изненадвам не само от гордостта, която изпитвам от моя град, но и от думата „моя“. Бях градила живота си в Ню Йорк, на разстояние един океан от тук, но по някаква необяснима причина усещам, че това е мястото, към което принадлежа.

14

Понеделник

Тази сутрин се събуждам отчайващо рано. Пудинг е като мъркаща космата възглавница върху краката ми (навремето така и не разбрах защо ти бе да прибираш някаква улична котка в дома си). Господин Райт ми беше казал, че днес ще „покрием“ погребението ти. В пет и половина се отказвам от идеята за спане и излизам в градината ти.

Трябва първо да прекарам всичко през съзнанието си, да се уверя, че мога да си спомня онова, което е важно, но мислите ми се свиват, когато се опитвам да погледна назад през някакъв фокус. Вместо това поглеждам към листата и пъпките, които вече разцъфват по цялата дължина на доскоро смятаните за мъртви клонки. Но се страхувам, че има и един фатален случай. Розата ти „Констанс Спрай“ бе унищожена от една лисица, която бе уринирала върху нея, така че на нейно място засадих „Кардинал Ришельо“. Никоя лисица няма да се осмели да се изпикае върху него.

Усещам как някой ме намята с палто и виждам как Кася сънливо се тътри обратно към леглото. Пеньоарът ти вече не може да обгърне корема й. Остават само още три дни до термина й. Тя ме помоли да съм при нея по време на раждането, да съм нейната „дула“ 5 (това ми звучи прекалено изискано, като се има предвид колко повърхностни са познанията ми относно онова, което се прави в такъв момент). Ти никога не си ми споменавала за никаква дула, когато ме помоли да съм с теб при раждането на Хавиер, просто поиска да съм там. Може би си мислела, че ще ми се стори малко отблъскващо. (И щеше да си права.) Или може би нямах нужда от специално наименование, защото бях аз. Аз съм ти сестра. И леля на Хавиер. Това е достатъчно.

5

Дулата е жена, която присъства на раждането и помага на бъдещата майка да роди с възможно най-малко болка и стресови моменти. Това винаги е жена, която познава родилката и обикновено е в течение на протичането на бременността — бел.ред.

Може да си помислиш, че Кася ми дава втори шанс, след като съм се провалила с теб. Но въпреки че това би било лесно, истината е друга. Кася действа на околните като антидепресант. Тя ме принуди да погледна към бъдещето. Помниш ли когато Тод ми каза, че „животът трябва да продължи“? Но тъй като животът ми не можеше да бъде превъртян назад към времето, когато ти все още беше жива, за да спре там, движението напред ми изглеждаше егоистично. Само че растящото бебе на Кася (момиченце, както наскоро се разбра) е визуално напомняне на факта, че животът продължава — противно на фразата „Мементо мори“ („Помни, че си смъртен“). Не знам съществува ли израз „Мементо витае“ („Помни, че си жив“).