Сестра
Шрифт:
Влязох в апартамента. Миришеше на евтин парфюм и ароматизатор за въздух, който не успяваше да маскира естествената миризма на мухъл и влага, следите, от които личаха по стените и мокета. Една индийска завивка, подобна на онази върху дивана ти (ти ли си й я дала?), беше закована към рамката на прозореца. Бях решила да не се опитвам да тълкувам точно думите на Кася, нито да си давам зор да разгадавам акцента й, но по време на тази среща липсата на лекота в говора направи казаното от нея още по-поразително.
— Съжалявам. Трябва да си… Как да го кажа? — тя се помъчи да намери точната дума и се отказа с извинително свиване на рамене. — Тъжна, но тъжна
По някаква причина лошият й английски звучеше по-искрено от перфектно подбраните изрази в някое съболезнователно писмо.
— Ти я обичаш много, Биатрис. — В сегашно време, защото на Кася й предстои да научи минало време или може би защото е по-чувствителна от всеки друг за моята скръб?
— Да, обичам я.
Тя ме погледна, лицето й — топло и изпълнено със състрадание — ме удиви. Веднага беше изскочила от кутията, в която така удобно я бях напъхала. Държеше се мило с мен, а трябваше ролите ни да са сменени. Дадох й малкия куфар, който държах в ръката си.
— Нося ти някои бебешки неща.
Не изглеждаше дори наполовина толкова доволна, колкото бях очаквала. Помислих си, че причината може да се дължи на факта, че дрешките бяха купувани за Хавиер; че са изцапани със скръб.
— Тес… погребение?
— О, да, разбира се. В Литъл Хадстън, край Кеймбридж — в четвъртък, петнадесети февруари в единадесет часа.
— Може напишеш…?
Записах детайлите и после буквално натиках куфара в ръцете й.
— Тес би искала да ти ги дам.
— Наш свещеник казва месата за нея в неделя. — Зачудих се защо сменя темата. Дори не беше отворила куфара. — Това добре?
Кимнах. Обаче не съм сигурна ти как би го изтълкувала.
— Отец Джон. Той е много добър мъж. Той е много… — тя неволно сложи ръка върху корема си.
— Много добър християнин? — попитах.
Кася се усмихна, схванала шегата ми:
— За свещеник. Да.
И тя ли се шегуваше?
Да. Беше много по-умна, отколкото я смятах.
— Месата. Дали Тес възразява? — попита. Отново се запитах дали нарочно използваше сегашно време. Може и така да беше — ако месата е онова, за което се смята, тогава ти би трябвало да си горе, на небето, или в чакалнята на чистилището, в сегашно време. Ти си в настоящето, макар да не си тук и сега — и може би месата на Кася е стигнала до теб и сега се чувстваш малко глупаво заради по-раншния си атеизъм.
— Искаш ли да надникнеш в куфара и да решиш какво ще задържиш?
Не съм сигурна дали зададох този въпрос от любезност, или защото исках да я върна там, където усещах превъзходство. Определено не се чувствах удобно, че получавах доброта от някой като Кася. Да, все още продължавах да съм достатъчно голям сноб, за да мисля с изрази като „някой като“.
— Първо направя чай?
Последвах я в мрачната кухня. Балатумът на пода беше съдран и разкриваше цимента отдолу. Но всичко беше възможно най-чисто, като се има предвид отчайващото състояние на помещението. Белият очукан порцелан светеше, старите тигани блестяха върху ръждясалата стойка. Тя напълни чайника с вода и го сложи на котлона. Не мислех, че ще може да ми каже нещо полезно, но все пак реших да опитам.
— Знаеш ли дали някой се е опитвал да дава наркотици на Тес?
Кася ме погледна ужасена:
— Тес никога не взима дрога. С бебето нищо лошо. Никакъв чай, никакво кафе.
— Знаеш ли от кого се е страхувала?
Кася поклати глава:
— Тес не страхува се.
— Но след като е родила?
Очите й се наляха със сълзи
— Работиш ли? — попитах, използвайки твърде директен вариант на стандартната коктейлна фраза „Какво работите?“
— Да. Чистя… Понякога полици в супермаркет, но нощна работа, ужас. Понякога работя за списания.
Веднага си помислих за порносписанията. Предразсъдъците ми, провокирани от избора й на облекло, така се бяха наместили в съзнанието ми, че не можех да ги премахна без съзнателни усилия. Макар че, ако трябва да съм честна към себе си, вече бях почнала по-скоро да се притеснявам да не е жертва на търговия с бели робини, отколкото просто да я съдя. Тя беше достатъчно интуитивна, за да почувства, че имам известни резерви по отношение на „работата й за списания“.
— Безплатните — продължи тя. — Пъхам ги в пощенски кутии. И в къща, която има „Без боклуци“, и там слагам. Не мога чета английски.
Усмихнах й се. Тя изглеждаше доволна от първата искрена усмивка, с която й бях отвърнала.
— Всички врати в богатите места не искат безплатни вестници и брошури. Но ние не ходим в бедните места. Смешно, нали?
— Да. — Започнах да търся начална фраза за нова тема. — Къде се запозна с Тес?
— О! Не ти ли казах?
Разбира се, че ми беше казала, но бях забравила — което не е изненадващо, като се има предвид колко малко интерес бях проявила към нея.
— В клиника. Мое бебе също болно — отвърна тя.
— Бебето ти има муковисцидоза?
— Кистозна фиброза, да. Но сега… — тя докосна корема си. — Сега по-добре. Чудо. — Прекръсти се, жестът беше толкова естествен за нея, колкото и отмятането на косата от лицето й. — Тес й казваше „Клиниката за майки в бедствие“. Първия път, когато я срещнала, ме накара смея се. Покани ме в апартамент.
Думите заседнаха в гърлото й. Тя се извърна настрани. Не виждах лицето й, но знаех, че се опитва да сдържи сълзите си. Посегнах да сложа ръка на рамото й, но не можах да го сторя. Да докосвам непознат човек, ми е също толкова трудно, колкото на страдащ от арахнофобия — да се допре до паяк. На теб може да ти се стори забавно, но всъщност не е. Направо си е недъг.
Кася привърши с приготвянето на чая и сложи всичко на една табла. Забелязах колко изрядна е в детайлите, в подреждането на чашките и чинийките, с каничката с мляко, цедката за чай, предварително загряната кана.
Докато пресичахме всекидневната, видях картина на отсрещната стена. Преди малко не бях я забелязала. Портрет на Кася, направен с въглен. Беше красив. И това ме накара да забележа, че и самата Кася е красива. Знаех, че ти си го нарисувала.
— От Тес ли е?
— Да.
Очите ни се срещнаха. За момент между нас премина нещо, което не се нуждаеше от думи, за да бъде обяснено, и помежду ни вече не съществуваше бариера. Двете очевидно сте били достатъчно близки, за да пожелаеш да я нарисуваш; виждала си у хората красота, която другите не са забелязвали. Комуникацията между мен и Кася не беше толкова многословна. Помежду ни не премина нито звук; беше по-завоалирана. Стресна ме звукът на затръшната врата.