Сестра
Шрифт:
— Но количеството не е било достатъчно, за да я убие, нали?
— Не, но може би Тес не го е знаела. В края на краищата тя не е правила други подобни опити в миналото, нали?
— Не. Не е. Нито пък го е направила този път. Трябва да са я подмамили да ги вземе. — Опитах се да разчупя самоувереното съчувствие по лицето му. — Нима не разбирате? Той я е упоил, за да може да я убие, без тя да окаже съпротива. Именно поради това по тялото й няма следи от борба.
Но не успях да променя нито изражението, нито мнението му.
— Или просто е взела прекалено голяма доза, която обаче се е оказала недостатъчна.
Бях
— Ами фенциклидина? — попитах, понеже смятах, че детектив Финбъро няма как да има отговор на въпроса, как това вещество се е озовало в тялото ти.
— Говорих с един инспектор от отдел „Наркотици“ — отвърна детективът. — Той ми каза, че от години дилърите го представят за ЛСД и го продават вместо ЛСД. Има цял списък с негови нови наименования: хог, озон, уак, ангелски прах. Дилърът на Тес вероятно…
Прекъснах го:
— Мислите, че Тес е имала „дилър“?
— Извинявам се. Имах предвид човекът, който й е дал или продал фенциклидин. Той или тя не биха й казали какво всъщност взима. Също така говорих с психиатъра на Тес, доктор Никълс, и…
Прекъснах го пак:
— Тес не би докоснала дрога, каквато и да било. Тя ненавиждаше наркотиците. Дори в училище, когато приятелките й пушеха или поне опитваха трева, тя отказваше да има нещо общо с това. Приемаше здравето си като дар, отказан на Лео, и смяташе, че няма право да го унищожава.
Детектив Финбъро замълча за момент, сякаш наистина обмисляше гледната ми точка.
— Но тя вече не е била ученичка с типичните за онази възраст притеснения, нали така? Не казвам, че е искала да използва наркотици или че го е правела преди, но мисля, че би било напълно разбираемо, ако е желаела да избяга от мъката си.
Спомних си го да казва, че след загубата на Хавиер си била в ада — място, което никой не би могъл да подели с теб. Дори аз. Спомних си и за копнежа си за поне едно хапче приспивателно, което да ми даде няколко часа покой.
Но не бях взела нито едно.
— Знаете ли, че е възможно да се пуши фенциклидина? — попитах. — Или да се смърка, или инжектира, или просто да се погълне? Някой просто може да й го е пуснал в чашата, без дори да е разбрала.
— Биатрис…
— Доктор Никълс е сгрешил за причината, довела до нейните халюцинации. Изобщо не са били в резултат на следродилна психоза.
— Не. Но както се опитах да ви кажа, говорих с доктор Никълс за фенциклидина. Той каза, че макар причината за халюцинациите очевидно да се е променила, състоянието на психиката й не е. Както, за жалост, и крайният изход. Явно не е необичайно за хора, вземали фенциклидин, да се самонараняват или да се самоубиват. Инспекторът от „Наркотици“ каза в общи линии същото. — Опитах се да го прекъсна, но той продължи към логичния си финал. — Всички факти сочат към едно и също нещо.
— И съдебният лекар е повярвал в това? Че човек без каквато и да било история във вземането на наркотици доброволно е погълнал мощен халюциноген? Дори не се е усъмнил в това?
— Не. Всъщност, той ми каза, че тя… — детектив Финбъро замълча, очевидно размислил.
— Какво ви е казал? Какво точно е казал за сестра ми?
Детектив Финбъро мълчеше.
— Не мислите ли, че имам право да знам?
— Да, имате. Каза, че
Гласът му заглъхна и аз довърших вместо него:
— Чиста?
— Нещо такова, да.
Значи си била нечиста, с всичкия мръсен багаж, който светът все така продължава да носи със себе си и през двадесет и първи век. Извадих телефонната сметка от плика й.
— Сгрешихте, когато сметнахте, че Тес не ме е потърсила след смъртта на бебето си. Тя се е опитвала — отново и отново, и отново, но не е успяла да се свърже с мен. Дори да виждате в тези опити „вик за помощ“, те са били вик за помощ, насочен към мен. Защото бяхме близки. Аз я познавах. Тя не би взела наркотици. Нито би се самоубила.
Той мълчеше.
— Тя ме е потърсила, а аз я подведох. Но ме е потърсила.
— Да, така е.
Стори ми се, че забелязах по лицето му да проблясва емоция, и този път тя не беше състрадание.
12
Час и половина, след като детектив Финбъро си беше тръгнал, Тод докара мама в апартамента. Парното, изглежда, беше напълно сдало багажа, затова тя не свали палтото си.
Дъхът й се виждаше в студената като хладилник всекидневна.
— Така, да започнем с нещата й. Донесла съм фолио с въздушни мехурчета и други опаковъчни материали.
Може би се надяваше, че енергичната й целеустременост би могла да ни заблуди и да ни накара да си мислим, че можем да внесем ред в хаоса, сътворен от смъртта ти. Макар че ако трябва да сме честни, смъртта наистина включва обезкуражаващ дисплей от практически задачи; всички онези вещи, които си била принудена да оставиш след себе си, трябваше да бъдат сортирани, опаковани и разпръснати из живия свят. Караше ме да си мисля за празно летище и лента за багаж, която не спира да се върти, а върху нея са струпаните ти дрехи, картини, книги, контактни лещи и часовник за камина, и само мама и аз сме хората, които имат нещо общо с тях.
Мама започна да реже фолиото, гласът й звучеше обвинително:
— Тод ми каза, че пак си накарала детектив Финбъро да се среща с теб?
— Да — поколебах се, преди да продължа. — В тялото й са открити упойващи вещества.
— Тод вече ми каза. Всички знаем, че не е била на себе си, Биатрис. И един бог знае, че е имала достатъчно неща, от които е искала да избяга.
Тя отиде в дневната, за да „придвижи нещата преди обяд“, и така ме лиши от възможността да споря с нея.
Извадих актовите картини, на които Емилио те беше нарисувал гола и набързо ги опаковах. Отчасти защото не исках мама да ги види, но също така, защото аз самата не исках да ги гледам. Да, прекалено много се старая да изглеждам скромна и целомъдрена, но не това беше причината. Просто не можех да понеса да гледам живия цвят на нарисуваното ти тяло, когато лицето ти в моргата беше толкова восъчно бледо. Докато ги увивах, си помислих, че Емилио притежава най-очевидния мотив да те убие. Заради теб би могъл да загуби кариерата и жена си. Да, тя вече е знаела за връзката ви, но той не го е предполагал и сигурно е предвиждал различна реакция. Само че твоята бременност би могла да го издаде, затова не разбирах защо — ако те е убил, за да защити брака и кариерата си — би чакал до раждането на бебето.