Сестра
Шрифт:
— Да. Той е твърде умен и педантичен, за да действа импулсивно. Направи го, с цел да успокои съвестта си, че не е запазил информацията само за себе си и в крайна сметка ми прехвърли топката; от мен зависеше да проявя достатъчно интелигентност, за да разкрия истината. А може би в хода на разговора ни доброто у него бе победило. Но каквото и да е обяснението, сега просто трябваше да разбера кой ръководи програмата в „Света Анна“.
Вече почти не усещам краката си. Не съм сигурна, че когато реша да се изправя на тях, ще успея.
— Позвъних на Уилям и той ми обеща да разбере кой е въпросният негов колега и
Междувременно отидох на срещата с мама пред оранжерията в Питършъм, откъдето щяхме да изберем растение за градината ти. Бях доволна, че ще се разсея; имах нужда да правя нещо, вместо да кръстосвам апартамента напред-назад в очакване на обаждането на Уилям.
Кася отново беше тръгнала да ме убеждава, че трябва да ти оставя цветя при тоалетната в парка.
Каза ми, че така съм щяла да сложа своя „odcisk palca“ на любов върху злото. („Odcisk palca“ е пръстов отпечатък, най-близкият превод, който бяхме успели да открием за тези думи, но затова пък беше наистина чудесен.) Но това беше работа на другите, не моя. Аз трябваше да открия това зло и да се преборя с него директно, а не с цветя.
След поредицата от студени и влажни седмици настъпи първият топъл и сух пролетен ден. Цветовете на камелиите, игликите и лалетата се разпукваха. Целунах мама, а в отговор тя силно ме прегърна. Докато вървяхме под покривите на старите парници, все едно се бяхме върнали обратно във времето и бяхме попаднали в градината на някое викторианско имение.
Мама проверяваше дали растенията са студоустойчиви и многогодишни, докато аз бях погълната от мислите си — след почти двумесечни усилия в края на този ден най-сетне щях да разбера кой е твоят убиец.
За пръв път, откакто бях пристигнала в Лондон, ми беше топло и свалих дебелото си палто.
— Тези дрехи са ужасни, Биатрис.
— На Тес са.
— Така си и помислих. Сега нямаш никакви пари, нали?
— Всъщност имам. Е, имам малко, но са вложени в апартамента и трябва да изчакам продажбата му.
Трябва да призная, че от известно време насам нося твоите дрехи. Моите нюйоркски тоалети изглеждаха нелепо вън от предишната ми среда на живот, а освен това бях установила, че твоите са далеч по-удобни. Би трябвало да се чувствам странно, задето нося дрехите на мъртвата си сестра, но единственото, което можех да си представя, бе твоето изумление да ме видиш в старите ти дрипи — мен, която винаги трябваше да притежава последните дизайнерски творения и която носеше на химическо чистене всичко само след едно обличане.
— Вече знаеш ли какво се е случило? — попита ме мама. За първи път.
— Не. Но мисля, че ще разбера. Скоро.
Мама погали с пръсти главичката на един рано разцъфнал клематис.
— Този щеше да й хареса.
Изведнъж
— Трябва да е била толкова уплашена. А аз не бях до нея.
— Тя беше възрастен човек, не можеше непрекъснато да си до нея.
Сълзите й бяха изплакан писък:
— Трябваше да съм с нея.
Спомних си как когато бях малка и се плашех, чувах шумоленето на пеньоара й в тъмното и усещах миризмата на крема й за лице, и сълзите ми моментално пресъхваха; прииска ми се наистина да е била с теб.
Прегърнах я още по-силно, като се опитах да прозвуча убедително:
— Тес нищо не е разбрала, уверявам те, нищичко. Дал й е опиат, така че тя просто е заспала. Не се е страхувала. Умряла е спокойно.
Най-накрая се бях научила също като теб да поставям обичта пред истината.
Продължихме разходката си из оранжерията в търсене на цветя. Мама малко се поуспокои.
— Е, значи няма да останеш още дълго? — попита ме тя. — След като скоро ще разбереш истината.
Обидих се, че ме смята за способна отново да я напусна след всичко, което се беше случило.
— Не. Ще остана. Еймиъс каза, че мога да продължа да живея в апартамента почти безплатно.
Решението ми не беше напълно лишено от егоизъм. Исках да уча за архитект. Всъщност, не бива да говоря в минало време, продължавам да го искам и ще го направя, щом процесът приключи. Не съм сигурна дали ще ме приемат, нито как ще си плащам таксите за обучение и едновременно с това ще се грижа за Кася и бебето, но искам да опитам. Знам, че вманиаченият ми в детайлите математически мозък ще се справи добре със структурната страна на нещата. И ще се опитам да намеря в себе си поне малко от твоята творческа същност. Кой знае? Може да лежи заспала някъде, неразчетен код за артистичен талант, загърнат плътно в някоя спираловидна хромозома в очакване на подходящите условия, за да разцъфти.
Телефонът ми иззвъня и аз видях, че имам съобщение от Уилям; спешно искаше да се видим. Изпратих му адреса на апартамента. Направо щях да припадна от нетърпение.
— Трябва да тръгваш? — попита мама.
— Да, след малко. Съжалявам.
Тя ме погали по косата:
— Още не си се подстригала.
— Знам.
Тя ми се усмихна и продължи да ме гали.
— Толкова приличаш на нея.
22
Когато пристигнах у дома, Уилям ме чакаше на долната площадка на стълбището. Той вдигна поглед към мен, лицето му беше пребледняло, обичайното му ведро изражение бе изкривено от тревога.
— Разбрах кой ръководи програмата в „Света Анна“. Мога ли да вляза? Не мисля, че трябва да сме…
Обичайният му премерен тон беше забързан и неравен. Отворих вратата и той ме последва в апартамента.
— Хюго Никълс е.
Преди да успея да му задам какъвто и да било въпрос, Уилям се извърна към мен, гласът му продължаваше да препуска:
— Не разбирам. Защо, за бога, е трябвало да включва в лечението и бебета, които не са страдали от кистозна фиброза? Какво, по дяволите, е правел? Просто не разбирам.