Шестият
Шрифт:
Седна на пътническата седалка и се замисли. Къде Бърджин би скрил информацията за клиента си, след като не разполагаше с компютър, а тя не бе нито в кабинета му, нито сред личните му вещи, нито в дома му? Тук несъмнено ставаше въпрос за списък с имена, телефонни номера и адреси, които би трябвало да са записани на хартия — разбира се, освен ако не ги бе запомнил наизуст. Но това беше малко вероятно, тъй като възрастният адвокат очевидно беше човек на хартията и перото.
Погледът й бавно се спря на жабката. Вече я беше претърсила веднъж, но не бе открила нищо интересно. Резервна химикалка, розов
Мишел се протегна към наръчника. Прелисти го на последните страници, оставени празни за евентуално вписване на операциите по поддръжката. Досега не беше срещала човек, който да ги попълва, но…
Бележката беше там, някъде в средата между празните листове.
Кели Пол. Домашен и мобилен телефон, плюс адрес в Западна Вирджиния, някъде около границата на щата. Тя имаше смътна представа за местоположението на градчето. Трябваше да е той. Клиентът. Освен ако не се окажеше, че Кели Пол бе дилър на „Форд“. Но вътрешното чувство й подсказваше, че едва ли бе така.
Откъсна листа, пъхна го в джоба си и слезе от колата.
След което замръзна на място.
Вече не беше единственият посетител в къщата.
21
Шон Кинг паркира встрани от пътя и се насочи към пешеходната дига. След срещата с Добкин се върна в мотела, но случилото се с Меган отново го подгони навън. Вече се питаше за мащабите на скандала, в случай че вдигне шум за продължителното й задържане от ФБР, и то против волята й. В крайна сметка реши, че ще трябва да направи нещо по въпроса, особено ако младата жена не се появи до сутринта.
Обади се на Мишел и тя му каза за писмото с подписа на Мърдок, което беше открила в кантората. Други резултати засега нямаше. Тя сподели за намеренията си да отскочи и до къщата на Бърджин по-късно вечерта. Дано пък да извади късмет, въздъхна в себе си Шон.
Насочи поглед отвъд дигата, към солидните стени на „Кътърс Рок“. Вълните на Атлантика с грохот се разбиваха в скалите, изхвърляйки солени пръски чак до пътя. Той машинално закопча якето си. Зад гърба му забръмча автомобилен двигател и той отскочи зад големите скали встрани от пътя. Изчака колата да отмине и предпазливо надникна.
Карла Дюкс. Нямаше как да сбърка широките й, почти квадратни рамене. Погледна часовника си, който показваше девет. Директорката на затвора беше имала дълъг работен ден. Може би това беше нещо обичайно.
Появи се още една кола и той отново се скри зад скалите. Доста оживен трафик за подобно изолирано място, и то в девет вечерта. Надникна точно навреме, за да зърне човека зад волана. Беше включил осветлението в купето и разглеждаше нещо в скута си.
Шон хукна към форда, запали двигателя и пое след непознатия. Не след дълго отпред се мярнаха стоповете му и той намали.
Правеше всичко възможно да остане незабелязан, но да не изпусне от очи колата пред себе си. Губеше я за момент по завоите, но после натискаше газта на правите отсечки. В крайна сметка отбиха от главния път, който следваше извивките на брега, и поеха навътре в сушата. Пред непознатия мигаха стоповете на още една кола, вероятно онази, с която
Дюкс свърна в алеята на третата къща вдясно.
Другата кола я подмина и зави наляво. Нима и този човек живееше тук, изненада се Шон. Може би човекът в нея не бе следвал директорката на затвора, а просто се е прибирал у дома?
Шон спря колата и изскочи навън. Вдигна яката на якето си не само заради студа, но и за да скрие лицето си. Къщата на Дюкс беше малка, с винилова облицовка на стените и миниатюрна веранда. Имаше и двоен гараж, в който току-що беше изчезнала колата. Автоматичната му врата бавно се спускаше.
Петнайсет секунди по-късно светна един от прозорците. Вероятно кухнята, помисли си Шон. Вътрешното разположение на повечето от тези къщички беше едно и също.
Той продължи напред и свърна в първата пресечка. Другата кола беше изчезнала. Уличката беше тъмна. Само тук-там светеха прозорци. Явно тукашните хора си лягаха рано. Очите му шареха наляво-надясно, но виждаха единствено парата, която излиташе от устата му. Къщите от двете страни също имаха гаражи. В някой от тях вероятно беше изчезнала и другата кола. „Какъв глупак съм!“, изруга се той. След като видя къде живее Дюкс, трябваше да продължи след непознатия и да види къде ще отбие. Това беше пропуск, който човек като Шон Кинг трудно можеше да си прости.
Пред очите му изникна окалян камион форд Т250. Работен кон с висока проходимост, паркиран пред двуетажна къща, която по нищо не се различаваше от тази на Дюкс. После нещата се развиха мълниеносно.
Колата, която търсеше, изскочи иззад гигантската машина и с рев се насочи към него. Шон направи крачка встрани и се хвърли в каросерията на камиона. Приземи се върху някакви инструменти и дебела верига, навита на кълбо, която се заби в ребрата му. В следващия миг надникна над металния ръб, но само за да зърне как стоповете на непознатия примигнаха на пресечката и изчезнаха по посока на главния път. Шон пое дълбоко въздух, надигна се и опипа гръдния си кош.
Къщата светна. Входната врата се отвори в момента, в който той се смъкна от каросерията. На прага се появи мъж по боксерки и бяла тениска с пушка в ръце.
— Какво става тук, по дяволите? — извика той и се втренчи в Шон. — Какво търсиш в камиона ми?
Дулото на пушката заплашително се насочи към него. От вътрешността на къщата долетя яростен кучешки лай.
— Търся си кучето — отвърна Шон и притисна с ръка дрехата си, която бързо овлажняваше. — Бял лабрадор на име Роско. Дойдох на гости на мисис Дюкс, която живее отсреща, а той изскочи от колата и изчезна. Търся го вече цял час. Помислих си, че може би е скочил в каросерията на вашия камион. Имам същия, а той обича да се вози отзад. Това куче е с мен вече осем години и… и просто не знам какво да правя…