Шестият
Шрифт:
Харкс не отговори. В слушалката се чуваше спокойното му и равно дишане.
— Чу ли какво ти казвам?
— Притежавам отличен слух, мистър Бънтинг.
— Тя беше мой оперативен работник. Изпратих я в „Кътърс“ със специална мисия.
— Разбрано.
— Какво значи разбрано? Попитах те защо си я убил!
— Трябва да се успокоите, мистър Бънтинг. В думите ви няма смисъл. Не бих имал причини да убивам мис Дюкс.
Бънтинг нямаше как да знае дали Харкс казва истината, но инстинктивно усещаше, че лъже.
— Тя
— На ваше място не бих се тревожил, сър. Държим нещата под контрол.
— По какъв начин?
— Просто трябва да ми се доверите.
— Говориш глупости, Харкс! Аз не се доверявам на никого! Особено пък на хора, които не отговарят на въпросите ми!
— Обадете се, ако имате други проблеми — спокойно отвърна Харкс и прекъсна връзката.
Бънтинг бавно остави слушалката, после стана и пристъпи към прозореца. В главата му се блъскаха мрачни сценарии, всеки по-лош от другия.
Защо са убили Дюкс? Тя беше директор на „Кътърс“, но на практика не разполагаше с никаква власт. Ако убиецът е Харкс, защо го е направил?
Върна се зад бюрото и позвъни на Ейвъри, който току-що се беше върнал във Вашингтон след снощната си среща с Дюкс. Тя беше организирана в последния момент чрез спешен имейл, който сътрудникът му беше получил само ден след появата си в Мейн. Жената беше настоявала за среща с Бънтинг, но той я прехвърли на Ейвъри, който и бездруго вече беше там.
— Карла Дюкс е убита, Ейвъри. Станало е малко след срещата ти с нея.
— Току-що го научих от новините — отвърна с нестабилен глас сътрудникът му.
— Каква беше причината да поиска тази среща? В имейла си не споменаваше нищо и аз й предложих да се види с теб.
— Шон Кинг се е появил в дома й.
— Кинг ли? Защо?
— За да й съобщи, че знае за кого работи, а това скоро ще стане известно и на ФБР. Жената беше доста разтърсена.
— Откъде е разбрал, по дяволите?
— Нямам представа.
— Според мен просто е налучквал — подхвърли Бънтинг.
— Тя беше доста уплашена, защото Кинг й поставил нещо като ултиматум.
— Какво е искал от нея?
— Искал е нас, предполагам.
— Надеждно ли е прикритието ни?
— Никой от служителите в „Кътърс Рок“ не би разговарял с него.
— Но те са имали определени подозрения — възрази Бънтинг, после трепна от ужасната мисъл, която се появи в съзнанието му. — Дали е разговаряла с Кинг малко преди да се срещне с теб?
— Да. Беше много разстроена. Изпрати ми кодирано съобщение, според което Кинг я предупредил, че ФБР подслушва телефона й и следи електронната й поща.
— Къде се срещнахте?
— На предварително уговореното място — една зона за пикник край затънтен дори за Мейн треторазреден път.
— Значи Кинг е успял да я стресне до такава степен, че тя веднага
— Не, Кинг е бил сам.
— По дяволите!
— Какво има?
— Изиграли са ни.
— Как е възможно това?
— Докато Кинг е заплашвал Карла, партньорката му е била заета с нещо друго. Най-вероятно е поставяла проследяващо устройство в автомобила й. После Кинг я е излъгал за подслушването на телефоните й от ФБР, за да я принуди да поиска лична среща с нас.
— И са я проследили до мястото?
— Абсолютно. Видели са те и са проследили теб. В момента вероятно са някъде около кабинета ти.
— О, мамка му!
Бънтинг разтърка слепоочията си, за да прогони внезапно появилата се тъпа болка.
— По време на полета забеляза ли някой, който да прилича на Шон Кинг?
— Не, но нямах причини да се оглеждам.
— С такси ли се прибра от летището? — попита Бънтинг и пръстите му нервно забарабаниха по бюрото.
— Не. Чакаше ме шофьор.
— Значи разполагат и с името ти! — скръцна със зъби Бънтинг. — Проследили са те до тук и вече знаят, че работиш за БИК. Достатъчно е едно кликване в Гугъл, за да разберат, че БИК е собственост на Питър Бънтинг!
— Но, сър…
Бънтинг затръшна телефона и закрачи напред-назад, обзет от внезапен прилив на нервна енергия.
След известно време се успокои и се върна зад бюрото. Сега имаше нужда от трезв размисъл. Дори да беше наредил пъзела, Кинг не разполагаше с нищо срещу БИК. С абсолютно нищо. Поне засега.
Лошото беше, че вече не можеше да се довери на никого.
С изключение на мен самия, тежко въздъхна той.
Нещо, което не му носеше никакво облекчение.
42
Кели Пол седна зад бюрото в нюйоркската хотелска стая и огледа малкото, но уютно подредено пространство. В колко подобни стаи беше пребивавала през последните двайсет години? Отговорът на този въпрос й прозвуча като клише, но беше верен: в твърде много. И наистина беше така.
Тя никога не използваше листовете и химикалките, които намираше в чекмеджетата в хотелите, защото се страхуваше да не оставя следи. Багажът й беше опакован, а документите за пътуване — в пълен ред. Не носеше оръжие, но можеше да си набави такова в рамките на пет минути.
Научи за смъртта на Карла Дюкс в шест и половина сутринта. Не си губи времето да се чуди кой е убиецът. Отговорът на този въпрос беше важен, но не колкото онова, с което се занимаваше в момента.
Несъмнено и Питър Бънтинг вече беше научил новината. Контактът му в „Кътърс Рок“ му беше осигурил неограничен достъп до брат й. Пол обаче имаше свои контакти там, от които беше научила, че състоянието на затворника остава без промяна.