Шестият
Шрифт:
45
— Това е — каза Кели Пол.
Двамата с Шон стояха пред каре от четири облицовани с камък сгради в източния край на Пето Авеню.
— Коя по-точно? — попита той.
Стояха на отсрещния тротоар, сгушени под короната на старо дърво, която все пак им даваше някаква защита срещу усилващия се дъжд.
Пол посочи най-голямата къща с изящно оформени арки над прозорците и внушителни колони отпред, очевидно дело на стари майстори.
— Осемстотин квадратни метра, прекрасна гледка към парка.
— Била ли си там?
— Само веднъж.
— По какъв повод?
— Нямам навик да разкривам източниците си.
— Той там ли е в момента?
— Да.
— Опиши ми го.
— Мога да направя нещо по-добро — отвърна тя и му подаде една снимка.
— Изглежда арогантен тип — отбеляза Шон.
— И наистина е такъв. Но не повече от другите с неговото положение. Освен това е параноик и действа много предпазливо. Понякога прекалено предпазливо — нещо, от което можем да се възползваме.
— Всъщност защо ме доведе тук?
— Затова — отвърна тя, хвана ръката му и го дръпна назад към още по-плътните сенки.
Няколко минути по-късно от сградата излязоха пет души, всичките с големи чадъри над главите си. Бънтинг, съпругата му и трите им деца. Две момичета и едно момче, облечени с пуловери за по двеста долара и не по-малко скъпи обувки. Косите им никога не бяха виждали обикновена бръснарница, тъй като очевидно за тях се грижеха най-скъпите фризьорски салони. Съпругата беше красива, изтънчена, висока и стройна. Елегантно облекло, с прическа и грим като за изискан прием. Бънтинг крачеше наперено. Беше облечен със сако от туид, безупречно изгладени джинси и спортни обувки за хиляда долара.
Олицетворение на американската мечта за преуспели хора, обитаващи най-скъпите квартали на Ню Йорк.
— Семейството? — попита Шон.
Пол кимна, замълча за момент, после добави:
— Заедно с охраната си.
Шон извърна глава към двамата мъже, които излязоха от входа на сградата и поеха след фамилията Бънтинг.
— Единият е бивш тюлен, а другият — пенсиониран служител на Агенцията за борба с наркотиците. Водят се на щат към един от филиалите на БИК. Има и още двама. Понякога работят заедно, най-вече при пътувания в чужбина. Но обикновено се въртят на смени по двама, както в момента.
— Откъде знаеше, че ще излязат тази вечер?
— Вършат го четири пъти седмично по приблизително едно и също време. По настояване на съпругата, предполагам. Той никак не обича рутинните действия, но държи на разбирателството у дома. Много обича съпругата и децата си.
— Откъде знаеш?
— Имам си източници, Шон.
Бънтинг забави крачка, измъкна джиесем и го долепи до ухото си. Махна на другите да продължат и каза няколко думи в мембраната. Шон отбеляза, че единият от охранителите остана с него.
— По всичко личи, че е получил интересно обаждане — обади се Пол.
Гледаха как Бънтинг описва малки кръгове
— Що за екскурзия си правят по това време? — попита Шон.
— Изминават десет пресечки, за да влязат в парка. Правят една обиколка там, след което излизат на Шейсета улица, завиват на север и се връщат обратно. През цялото време си говорят, а децата се държат съвсем естествено и нормално.
— Нима искаш да кажеш, че не са нормални?
— Бънтинг със сигурност не е. Той съществува в този свят, но не живее в него. Ако имаше право на избор, положително щеше да се затвори в собствения си свят. Но няма такова право и затова е принуден да прави отстъпки. Мога да те уверя, че дори в този момент, когато е на разходка с близките си и разговаря с тях за училище, оценки или за поредното благотворително събитие, планирано от мисис Бънтинг, той пак мисли за своите проблеми, които най-вече са свързани с брат ми.
— Жена му знае ли изобщо с какво се занимава той?
— Да речем, че не проявява интелектуално любопитство по този въпрос. Тя е приела ролята на образцова съпруга — умна, до известна степен амбициозна и добра майка. Не се интересува от начина, по който съпругът й печели парите, за да поддържа луксозната къща, вилата в провинцията, таксите за обучение на децата и всичко останало.
— Разбирам, че си направила наистина задълбочено проучване на семейство Бънтинг — погледна я с уважение Шон.
— Бях длъжна, особено след като стана ясно, че брат ми ще работи за него.
— А самата ти искаше ли го?
— Мисля, че да. Което беше грешка, разбира се. Еди се чувстваше добре на предишното си място, но аз отказвах да го приема. Погрешно насочена лоялност, в смисъл че поставих родината над семейството. Грешка, която никога няма да повторя.
— Значи изпитваш вина?
— Точно така.
Шон изненадано се втренчи в нея. Това беше доста откровено признание за човек, който не обича да говори за себе си. Очакваше обичайния й маниер на поведение, а именно да отговори на въпроса с въпрос. Усетил, че жената до него е готова да разкаже още нещо за себе си, той побърза да добави:
— Мога ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Ще ги следим ли?
— Те вече са под наблюдение, но не от нас.
— Разполагаш с помощ, така ли?
— Имам познати, които ми помагат от време на време.
— Още един въпрос?
Тя се обърна и тръгна в обратна посока на тази, в която беше изчезнало семейство Бънтинг. Той побърза да я последва.
Изчака малко, после прие мълчанието й за знак на съгласие.
— Искам да разбера какво значи да бъдеш привлечен към Е-програмата, за която вече ми спомена.