Шестият

Балдачи Дейвид

— По всичко личи, че знаеш много неща за Бънтинг — отбеляза Мишел.

— Бях съвсем близо до мисълта да работя за него — кимна Пол. — А в подобни случаи искам да знам всичко за евентуалните си работодатели.

— А как ще се свържем с него? — попита Шон.

— Мисля, че по-скоро той ще се свърже с нас — отвърна Пол.

61

Съпругата на Бънтинг спеше дълбоко, облечена в новото си секси бельо. Минаваше три след полунощ и той реши да не я буди. Още преди няколко

часа й беше изпратил есемес, че ще закъснее — разбира се, с разрешението на Харкс. За да не се тревожи и да не се обажда в полицията. Прекоси спалнята и влезе в банята да си измие лицето. От огледалото го гледаше човек, който беше летял към бездната със смразяваща бързина.

Взе няколко бучки лед от мини бара и ги притисна към грозния оток на лицето си. После влезе в гардеробната стая и затвори вратата след себе си, без да се съблича. Телефонът му звънна три пъти поред, но той не вдигна, защото на дисплея се изписваше името на Ейвъри.

Какво можеше да му каже?

Извинявай, Ейвъри, но се уплаших и те пожертвах. Останал си жив благодарение на Бога и необяснимата тактика на мръсниците, с които съм се забъркал.

После стана и тръгна да обикаля къщата. Спираше на прага на всяка от спалните, предназначени за децата му — прекалено просторни и луксозни дори за деца на богати родители. Изпитваше огромно облекчение, че в момента те са в Кънектикът, макар да беше наясно, че това с нищо не допринася за сигурността им. Харкс можеше да ги намери навсякъде.

Върна се в гардеробната, седна на твърдия стол и потъна в размисъл. В момента Фостър и Куонтрел го бяха притиснали до стената. Но краят на играта наближаваше. Какъв ли щеше да бъде той? Едгар Рой продължаваше да лежи в затвора, а Е-програмата все още функционираше, макар и на доста по-бавни обороти. Евентуалната оправдателна присъда на Едгар автоматично връщаше Бънтинг в играта, което със сигурност не беше по вкуса на Фостър и Куонтрел. Тяхната цел беше на всяка цена да унищожат Е-програмата, а той започваше да проумява, че има само един начин да го направят.

Разхлаби вратовръзката и съблече сакото, а после се наведе и свали чорапите си. Влезе в спалнята и спря пред огромното легло. То беше внос от Франция, изработено от старо дърво и рядък вид кожа. Отдавна беше забравил наименованията им. Беше толкова голямо, че едва ли не му трябваше джипиес устройство, за да открие съпругата си в него. Погледът му спря на гърдите й, които спокойно се повдигаха и отпускаха. Тя не беше трофейна съпруга. Неговите деца бяха и нейни. Свързваха ги много щастливи моменти. Страхотни моменти.

На практика обаче нямам нищо, което да не може да ми бъде отнето. Аз самият мога да бъда премахнат. Което означава, че тя няма нищо. Децата ми — също.

В съзнанието му изплува заплашителната фигура на Джеймс Харкс. Той застана на прага с пистолет в едната ръка и с нож в другата. А съпругата и децата му бяха напълно беззащитни.

Още цял час

той броди из просторния си нюйоркски дом. Мина покрай стаята на прислужницата и помещенията, които обитаваше готвачът. Шофьорът му не живееше тук, но в замяна на това имаше още една прислужница, както и детегледачка. Тя също спеше като всички нормални хора в този час.

Но Бънтинг беше буден, защото не беше нормален. Харкс беше буден, защото беше ненормален. Също като Елън Фостър и Мейсън Куонтрел, които вероятно и в момента крояха коварните си планове в служебния й кабинет.

Телефонът му отново иззвъня. Пак беше Ейвъри. Но този път Бънтинг го включи, изпревари репликата на сътрудника си и каза:

— Радвам се, че си добре.

— Моля?! Откъде знаете?

— Не ти ли казаха?

— Какво да ми кажат?

— Сложно е, Ейвъри. Много е сложно.

— Мислех, че ще ме убият, мистър Бънтинг.

— Няма какво да мислиш, защото наистина щяха да го направят.

— Но защо?

— Заради Едгар Рой. Заради Карла Дюкс. Допуснахме много грешки, Ейвъри. Страшно много.

— Защо тогава не го направиха? Защо не ме убиха?

Бънтинг се облегна на стената.

— За да внушат страх.

— У кого? У мен ли?

— Ако трябва да бъдем откровени, ти не означаваш нищо за тях, Ейвъри. Имаха предвид мен.

— Вас?! Нима бяхте там?

— Да, в съседната стая.

— Господи! Бяхте ли в състояние да видите какво ми правеха?

Бънтинг се поколеба дали да му каже истината.

— Не, не бях. Разказаха ми по-късно.

Толкова съм слаб, че не посмях да му кажа какво съм направил!

— Нещата наистина излизат извън контрол!

— Отдавна са излезли извън контрол, Ейвъри.

— Какво ще правим? Няма ли да се обадите на някого?

— Опитах се. Но явно не ме чуват.

— Но вие сте Питър Бънтинг, за бога!

— Съжалявам да го кажа, но за тези хора това не означава нищо.

— Ако отново ме хванат, едва ли ще имам късмета, който извадих днес.

— Нито пък аз.

— Не, сър. Вас няма да посмеят да ви докоснат.

Бънтинг се засмя. Изпита чувството, че се плъзга по позлатения парапет в безумно скъпата си къща, и страшно много му се иска да закрещи.

— Мислиш ли? — тихо подхвърли той.

— Толкова ли е зле?

— Страхувам се, че да.

— Не мога да повярвам, че няма към кого да се обърнем — въздъхна помощникът му.

Тези думи докоснаха нещо забравено.

— Сър, чувате ли ме?

— Ще ти звънна по-късно — рече Бънтинг. — Опитай се да поспиш и не си подавай носа навън.

Прекъсна връзката и погледна джиесема в ръката си. Наистина ли нямаше към кого да се обърне?

Или не смееше?

Всъщност нима имаше друг избор?

Върна се в спалнята, легна до съпругата си и прехвърли ръка през раменете й. После решението беше взето. Щеше да действа.

Няма да се предам без бой!