Шестият
Шрифт:
— Но това не отговаря на въпроса как физически ще им се изплъзнете.
— Оставете това на мен. Ако бях тъпак, едва ли щях да изградя бизнес за един милиард долара в областта на разузнаването.
— А семейството ви?
— Ще имам грижата. Предполагам, че сте близо до Едгар Рой. Да се срещнем някъде по средата, става ли? Например в Портланд, щата Мейн?
— Кога?
— Довечера.
— Къде по-точно в Портланд?
— В един ресторант на крайбрежната улица, казва се „При Кланси“. Не затварят по-рано от полунощ. С жена ми ходехме там, когато бяхме гаджета.
— Имайте предвид,
— Семейството ми е в опасност, мистър Кинг. Длъжен съм да взема всички предпазни мерки.
Шон замълча, вслушвайки се в напрегнатото дишане на човека отсреща.
— Добре, ще се видим в Портланд — отвърна най-сетне той.
65
На следващата вечер семейството на Бънтинг излезе на обичайната разходка — разбира се, в компанията на двамата охранители, които крачеха няколко метра след тях. Времето беше все така студено и по тази причина фамилията беше облечена подобаващо — с шапки, ръкавици и шалове. Хванал ръката на съпругата си, Питър Бънтинг не провери нито веднъж джиесема си за входящи съобщения.
Двайсет минути преди това пред къщата им спря камион за доставки на мебели, в каросерията на който имаше три големи сандъка. Не беше нещо необичайно, защото мистър Бънтинг беше известен с честите покупки на ново обзавеждане.
Наблюдателите на отсрещния тротоар видяха да внасят в къщата три големи сандъка, които малко по-късно бяха натоварени обратно в каросерията, очевидно празни. Но това не важеше за единия от тях. Камионът забоботи надолу по улицата, а скритият вътре Бънтинг се молеше на Бога всичко да мине успешно. Така изминаха три километра. Никой не ги спря и той вдигна капака, изскочи навън и седна на металната извивка над калника.
Не мислеше за опасното положение, в което се намираше. Не мислеше нито за Едгар Рой, нито за Е-програмата. Всичките му безпокойства бяха свързани с безопасността на съпругата и децата му. Съвсем скоро те трябваше да изпълнят следващата точка от плана му, а той горчиво се упрекваше, че ги беше замесил в опасния си план. И горещо се молеше той да успее.
Трябваше да успее.
Разходката на семейството приключи след около час и те се прибраха в дома си. Децата се втурнаха към стаите си, а Джули Бънтинг съблече палтото си и го закачи в гардероба. После се обърна към мъжа, който също свали шапката, ръкавиците и шала си. Той беше проникнал в къщата в сандъка, с който Бънтинг се беше измъкнал.
— Питър каза, че знаете какво да правите — подхвърли тя.
Мъжът имаше същия ръст и стойка като съпруга й, а дрехите, които носеше, го превръщаха в пълен негов двойник.
— Знам, мисис Бънтинг — кимна той. — През цялото време ще бъда до вас.
Джули седна на един стол във фоайето. Когато съпругът й я запозна с онова, което предстоеше да направи, малкият й затворен свят буквално рухна. Тя беше умна и образована жена, изцяло отдадена на семейството си, което обаче не означаваше, че живее под стъклен похлупак. Кръвта й се смрази от малкото, което Питър пожела да сподели с нея.
Никога не се беше интересувала с какво точно се занимава той. Знаеше, че работи
Сега обаче нещата се промениха. Студената реалност я отрезви. Изпитваше вина, че толкова дълги години беше обръщала гръб на неговия свят, който й бе осигурил такъв чудесен живот.
— В опасност ли си? — беше го попитала тя.
Обичаше съпруга си. Бяха се оженили още преди да стане богат. Изпитваше дълбока загриженост към него, би дала всичко за сигурността му.
Той не отговори, но мълчанието му беше по-красноречиво от всякакъв отговор.
— С какво мога да ти помогна? — беше следващият й въпрос.
Така стигнаха до изработения в детайли план.
В момента предстоеше да реализират втората му част, за която изрично беше настоявал съпругът й. Тя вече беше наясно защо. Той търпеливо я въведе във всичките му фази и престана едва след като се увери, че тя ще се справи без грешка. Децата бяха подготвени, прислугата — също. Тя направи всичко възможно нещата да изглеждат като игра за най-малкото, но другите две отлично съзнаваха, че става нещо много сериозно.
Преди да отпътува в дървения сандък, баща им отдели време за всяко от тях поотделно. Увери ги, че вярва в тяхната смелост, каза им, че страшно много ги обича и скоро ще се върне при тях. А Джули Бънтинг моментално усети колебанието в гласа му при последното обещание.
Влезе в огромната си луксозна баня, която повече приличаше на спа-център, наплака се на воля, а после избърса сълзите си и излезе навън, готова да изпълни онова, което се изискваше от нея. Качи се на горния етаж и завари децата си сгушени в спалнята на най-голямото. Седяха на леглото и я гледаха. Тя се опита да ги дари с окуражителна усмивка.
— Готови ли сте?
Те кимнаха.
— Татко ще се върне ли? — попита най-малкото.
— Да, миличък, ще се върне — успя да промълви Джули.
Слезе обратно долу, отвори кутийката с хапчета, която й беше дал Питър, и глътна три наведнъж. Те щяха да я разболеят, но нищо повече. Предназначението им беше да имитират симптомите на точно определено заболяване. После се обади на спешна помощ и обясни на диспечера какво е погълнала. Продиктува адреса си, а малко по-късно се свлече на пода.
Наблюдателите на отсрещния тротоар чуха сирените далеч, преди да се появи техният източник. Пет минути след обаждането на Джули Бънтинг пред къщата й спряха полицейска кола, линейка и пожарна. Парамедиците се втурнаха нагоре по стълбите заедно с оборудването си, следвани по петите от двамата униформени полицаи. След малко се появиха още две патрулки, чиито екипи опънаха полицейска лента пред входа.
Единият от наблюдателите насреща извади мобилен телефон, докладва за неочаквания развой на събитията и поиска инструкции. Отговорът беше да останат на място и да не мърдат от там.