Шестият

Балдачи Дейвид

— Защо питате? — попита Шон и се пресегна със свободната си ръка към менюто. — Може би ще се почувствате по-сигурен?

— Естествено.

— Какво става със семейството ти? — изпитателно го погледна Пол.

— Взел съм мерки. Току-що получих потвърждение, че са на сигурно място. Засега. Благодаря, че попита.

— Мой близък също се намира в опасност, Питър.

— Знам — виновно кимна Бънтинг.

— Толкова ли е зле, колкото си мисля?

— Може би по-зле — отвърна Бънтинг и млъкна, тъй като сервитьорката дойде да вземе поръчката им.

Беше

с широки бедра и уморено лице, а прасците й бяха зачервени и подпухнали. Вероятно от десетчасовата смяна, по време на която беше разнасяла големи чинии с морска храна и тежки халби с бира. Поръчаха си кафе и жената се оттегли с видимо облекчение, че желанията им са повече от скромни.

Бънтинг отмести менюто и свали очилата си.

— Хайде, разказвай — простичко го подкани Кели Пол.

— Искат да прекратят Е-програмата, за да ме унищожат. Това се отнася и за брат ти.

— Фактическата им цел е да възстановят старото положение, така ли? — пожела да уточни Пол.

— Да.

— Би трябвало да знаеш, че този момент ще настъпи.

— Да знаеш и да направиш нещо са две коренно различни неща. Предполагам, че проявих наивност, надявайки се на подобряване на климата. Явно съм сбъркал.

— Кой играе с черните фигури? — попита Пол.

— Задръж малко, защото кафетата идват — обади се Шон.

Сервитьорката остави на масата чашите, сметаната и захарницата.

— Кухнята скоро ще затвори — рече тя. — Ще желаете ли нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Бънтинг, подаде й банкнота от сто долара и каза да задържи рестото.

Жената побърза да се отдалечи със светнало лице.

— Черните фигури, Питър — повтори Пол. — Мисля, че знам кой играе с тях, но искам потвърждение.

Бънтинг извади две снимки от вътрешния джоб на сакото си и ги сложи една до друга на шарената покривка.

— Мисля, че това изяснява нещата — каза той.

— Благодаря за потвърждението — кимна Пол, след като бегло погледна фотографиите.

— Значи си ги подозирала, така ли?

— Естествено. Особено нея, защото е най-логичният избор.

— Знаете ли кои са тези хора? — попита Бънтинг и се обърна към Шон.

Очите на частния детектив не слизаха от снимките.

— Жената е Елън Фостър от МВС, но мъжа не го познавам — отбеляза той.

— Това е Мейсън Куонтрел, президент на Мъркюри Груп.

— Фирмата е голям играч в областта на разузнаването, нали?

— Един от най-големите — кимна Бънтинг. — И мой основен конкурент. След въвеждането на Е-програмата изгуби голяма част от държавните поръчки и трябваше да се задоволи с малко или повече второстепенна дейност, въпреки че и от нея печели купища пари.

— Което не се харесва на мистър Куонтрел, така ли? — попита Пол.

— Познаваш ли го?

— Чувала съм за него. Има репутацията на човек, който работи некачествено, но скъпо. В много сектори това би означавало провал, но в бизнеса на отбраната и поверителната информация то просто ти носи по-големи печалби, отколкото заслужаваш.

— Тук не става въпрос само за пари, но и за престиж.

Той не обича да свири втора цигулка и да обира остатъците след мен. Затова ме мрази. Възприел е тактиката да хвърля срещу Стената всякакви мръсотии, пък каквото стане. Никаква интеграция, никаква мисъл. Да не говорим за споделяне на ресурси или резултати. При този подход е истинско чудо, че ни сполетя само един единайсети септември.

— Аз познавам Елън Фостър още от времето, когато не беше министър — почука по снимката Пол. — Никога преди не бях срещала толкова амбициозна и безскрупулна личност. Която за нещастие има и достатъчно мозък в главата си.

— Но защо МВС? — попита Шон. — Не е ли по-логично подобни мръсни игри да са дело на ЦРУ и АНС? Все пак МВС отговаря за вътрешната сигурност. Нима вече са навлезли и в областта на разузнаването?

— Голямата им мечта е да станат водещият играч — отвърна Бънтинг. — Разполагат с достатъчно бюджет и личен състав, за да постигнат тази цел. Особено с човек като Фостър начело. Тя е член на правителството. За разлика от директора на ЦРУ, който подготвя ежедневните брифинги при президента, но не е член на кабинета. Фостър бързо е разбрала, че има позиции да седне на трона на американската разузнавателна империя. И прави всичко възможно това да се превърне в реалност. Но Е–програмата се опира на интеграцията между агенциите и другите институции — модел, който не отговаря на амбициите й.

— А Куонтрел? — попита Шон.

— Изключително способен тип, който притежава качеството да играе за всички страни. С лекота е влязъл под кожата на Фостър. — След това категорично становище Пол се втренчи в Бънтинг и хладно попита: — Труповете в хамбара са негово дело, нали?

— Предполагам, че да. Всъщност убеден съм, че е така.

— Шест група. А Еди беше първата Е-шестица.

— И на мен ми хрумна същото — направи гримаса Бънтинг. — Идея за шега на един болен мозък.

— Но труповете така и не бяха идентифицирани — подхвърли Шон.

— Това би било елементарно — сви рамене Бънтинг. — Нямате представа какво е количеството на неидентифицираните трупове. Фостър и Куонтрел могат да получат нужните им сведения от многобройни източници. Куонтрел разполага с информатори в цяла Латинска Америка, Близкия изток и страните от Източна Европа. По тези места труповете се продават на кило. Достатъчно е да поемеш разноските.

— Но по нашите трупове има следа от различна почва — възрази Шон. — Което би трябвало да включи червената лампичка.

— Може би, но само при обикновените съдебни дела — нетърпеливо отвърна Бънтинг. — Тук обаче не става въпрос за такова дело. Аз просто не виждам сценарий, по който Едгар Рой да може да бъде изправен пред съда. Те няма да го допуснат. Пръстта няма значение и Фостър прекрасно го знае.

— Но и Еди знае много неща — подхвърли Пол. — Което повдига въпроса защо все още е жив.

Шон се изненада от спокойствието, с което жената изрече тези думи. Сякаш говореше за времето, а не за евентуалното убийство на собствения си брат.