Суперкомандос

Морган Ричард

Вратата се затвори и към мен се зададоха тихи стъпки. Настръхнах. Ортега и нейните придружители идваха в моя посока. Не бяхме очаквали това. На чертежите площадките за кацане се намираха пред апартамента на Кавахара и точно затова бях дошъл откъм кърмата. Но не виждах друга причина да водят Ортега и Баутиста в тази посока.

Нямаше паника. Из ума ми се разля студен аналог на адреналина и пръсна наоколо ореол от сигурни факти. Нищо не заплашваше Ортега и Баутиста. Те вероятно бяха дошли по същия път, иначе все щяха да кажат нещо. Колкото до мен, ако минеха край коридора, в

който стоях, охраната трябваше само да се озърне, за да ме види. Мястото бе добре осветено и нямаше къде да се скрия. От друга страна обаче, тялото ми беше студено, пулсът слаб и дишането едва доловимо — липсваха онези фактори, които карат човешкото подсъзнание да усети чуждо присъствие. Разбира се, ако охраната беше с нормални носители.

А ако завиеха в моя коридор, за да се изкачат по стълбището…

Притиснах се към стената, нагласих игления пистолет на единична стрелба и спрях да дишам.

Ортега. Баутиста. После двамата пазачи. Минаха толкова близо, че можех да се протегна и да докосна косата на Ортега.

Никой не се озърна.

Изчаках цяла минута, преди отново да си поема дъх. После огледах коридора в двете посоки, бързо завих зад ъгъла и почуках на вратата с дръжката на игления пистолет. Влязох, без да чакам отговор.

41.

Помещението изглеждаше точно както го описа Милър. Двайсет метра широко, с наклонена стъклена стена от тавана до пода. В ясен ден навярно можеше да лежиш върху нея и да гледаш морето от хиляди метри височина. Стените бяха сиви, подът от разтопено стъкло, а осветлението идваше от ръбести фигурки оригами с илуминиево покритие, поставени върху железни триножници в ъглите на стаята. В единия край стърчеше масивен блок от черна стомана, който навярно служеше за бюро, в другия имаше няколко сиви кресла, събрани около имитация на печка от стар нефтен варел. Зад тях видях сводеста врата — според Милър тя водеше към спалнята.

Над бюрото бавно се въртеше холографски дисплей с някакви данни. Рейлийн Кавахара стоеше с гръб към вратата и гледаше нощното небе.

— Забравихте ли нещо? — попита тя, без да се обръща.

— Не, нищо.

Видях как гърбът й се напрегна, но въпреки това тя се обърна изящно и бавно. Дори видът на игления пистолет не прогони от лицето й изражението на ледено спокойствие. Гласът й си оставаше почти все тъй пренебрежителен.

— Кой си? Как влезе тук?

— Помисли. — Аз посочих креслата. — И седни там, да не си изморяваш краката, докато разсъждаваш.

— Кадмин?

— Сега вече ме обиждаш. Сядай!

Видях как разбирането избухна в очите й.

— Ковач? — Устните й се изкривиха в неприятна усмивка. — Ковач, ти глупаво, глупаво копеле. Имаш ли представа какво отхвърли току-що?

— Казах да седнеш.

— Тя замина, Ковач. Върна се на Харлановия свят. Аз удържах на думата си. Какво си мислиш, че правиш тук?

— Няма да повтарям повече — кротко изрекох аз. — Или сядай веднага, или ще ти строша коляното.

Тънката усмивка не изчезна от лицето на Кавахара, докато се отпускаше сантиметър по сантиметър върху най-близкото кресло.

— Много

добре, Ковач. Тази вечер играем по твоя сценарий. А после ще върна тук оная кучка Сахиловска и теб заедно с нея. Какво смяташ да правиш? Да ме убиеш?

— Ако се наложи.

— За какво? От някакви тъпи морални съображения? — Тя натърти последните две думи, тъй че прозвучаха като название на търговска марка. — Не забравяш ли нещо? Ако ме убиеш тук, най-много след осемнайсет часа системата за дистанционно съхранение в Европа ще забележи и ще ме презареди според последния актуализиран вариант. А новата „аз“ много скоро ще разбере какво е станало.

Седнах на ръба на креслото.

— О, не съм сигурен. Виж колко време загуби Банкрофт, а все още не знае истината, нали?

— Заради Банкрофт ли е цялата работа?

— Не, Рейлийн. Цялата работа е заради теб и мен. Трябваше да оставиш Сара на мира. И мен трябваше да оставиш на мира, докато имаше тази възможност.

— О-о-о! — изгука тя с подигравателно съчувствие. — Той бил манипулиран. Колко съжалявам. — Изведнъж тонът й стана отново рязък. — Ти си емисар, Ковач. Целият ти живот е манипулация. Както и на всички нас. Всички живеем в огромната манипулационна матрица и просто се борим кой да стои най-отгоре.

Поклатих глава.

— Никого не съм молил да ме включат в играта.

— Ковач, Ковач. — Изведнъж изражението й стана почти нежно. — Никой от нас не е молил. Да не мислиш, че аз съм молила да се родя във Фишън Сити в семейството на джудже с ципести крака и смахната курва? Молила ли съм, а? Не ни включват, просто ни хвърлят в играта и след това гледаш само да държиш глава над водата.

— Или да налееш вода в чуждото гърло — кротко кимнах аз. — Ти сигурно си се метнала на майка си, а?

За секунда лицето й заприлича на тенекиена маска, зад която бушува огнена пещ. Видях как яростта пламна в очите й и ако не беше хладнокръвието на Жътваря, сигурно щях да се изплаша.

— Убий ме — изсъска през зъби Кавахара. — И гледай да се порадваш, защото после ще страдаш, Ковач. Мислиш си, че онези нещастници в Нови Пекин страдаха, когато умряха? Ще измисля нови граници за теб и оная смрадлива кучка.

Поклатих глава.

— Не ми се вярва, Рейлийн. Разбираш ли, личността ти бе излъчена за съхранение преди около десет минути. И по пътя аз уредих едно гмуркане. Нищо не взех, само включих в предаването вируса „Роулингс“. Вече е стигнал до ядрото Рейлийн. Дистанционното ти съхранение е заразено.

Очите й се разшириха.

— Лъжеш.

— Не и днес. Хареса ли ти работата на Айрин Елиът с „Вдигни го“? Е, трябва да я видиш как работи във виртуален форум. Бас държа, че е имала време да задигне пет-шест мозъчни хапки. Сувенири. Всъщност вече са колекционерска рядкост, защото, ако разбирам от инфоинженери, ще ти затворят капака на дистанционното по-бързо, отколкото политик напуска военна зона. — Кимнах към дисплея данни. — Сигурно щеше да получиш сигнал за тревога след час-два. На Иненин стана по-бавно, но пък и беше много отдавна. Днес технологията е напреднала.